устроена материята, толкова по-сложна е и проявата на набора от положителни
характеристики. Разбираш ли го?
— Да, да.
— Много добре. На нашето човешко равнище на сложност се случват две забележими
неща. Първо, ние притежаваме нееволюционно знание. Второ, притежаваме способността да
надвиваме своята животинска природа и да се държим като уникални човеко-животни, каквито сме всъщност. Разбираш ли?
— Учителю! — извика дотичалият Силвано. — Може ли да отведа Лин с мен за малко?
Моля те!
Идрис се засмя радостно.
— Разбира се, Силвано, разбира се. Върви с него, Лин. По-нататък ще си поговорим още.
Силвано се втурна през платото и хукна по пътеката, слизаща надолу от планината.
— Побързай! — подвикна ми тичешком.
Свърна нагоре в странична пътечка, която се изкачваше стръмно към една пролука сред
дърветата. Там имаше малка могилка с изглед към залязващото слънце. Без дъх останали, едва дишащи, ние застанахме един до друг и се загледахме в залеза.
— Виж! — възкликна Силвано и посочи към средата на хоризонта.
Там имаше сграда — като че бе църква с шпил.
— Не сме го изпуснали!
Когато аленият блясък на слънцето взе да потъва, лъчите огряха украшението върху
шпила.
От нашата наблюдателница не виждах какво е — дали кръст, или кръст, вписан в кръг, но
за няколко мига шпилът излъчи цветно сияние, което обля всички домове и сгради в
долината.
То се стопи във вечерната здрачина, когато заспа слънцето.
— Прекрасно! — възкликнах. — Кога го откри?
— Вчера — ухили се той и се запъти обратно към лагера и закриляния учител. —
Умирах си да ти го покажа! Не знам колко дълго ще трае. Може би още ден или два, преди
великолепието да изчезне отново.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато се върнах на платото, Стюарт Винсън, придружен от Ранвей, разговаряше с
Идрис на същия стол, където преди седях аз. Какво бе казал Идрис? „… Преди някой мил и
добър момък да е дошъл да ми споделя своите проблеми с приятелката си, които ще ми се
наложи да изслушам."
Оставих ги сами с него и свърших някои неща в кухнята. Тъкмо миех съдове, когато
Винсън и Ранвей дойдоха при мен. Ранвей взе една кърпа и започна да ги бърше. Свещи, претопили се една в друга като восъчни модели на планината, разпръскваха жълта светлина
наоколо. Винсън ни наблюдаваше от вратата. Ранвей му хвърли леденосин поглед; онзи се
сепна и се залови да подрежда подсушените съдове.
— Знаеш ли — казах, — „Ранвей" на английски се произнася почти като runway, пистата
на летището. Но ако искаш, би могла да си също и „моден подиум".
— Предпочитам летищата — отвърна строго тя. — Но ти благодаря за идеята. Видях
Карла.
— Е?
— Бих искала да ти разкажа, но насаме. Можем ли да отидем някъде?
— Сигурно. Да, разбира се.
— Стюарт! — Тя му подаде кърпата. — Ще си поговоря с Лин. Ела да ме вземеш след
двайсет минути.
Избърсах ръце и я поведох към един паднал дънер, на който мнозина седяха да почетат
или да поговорят. Беше свободен и ние седнахме. Погледнах Винсън, който доволно миеше
чинии в откритата кухня.
— Излъгах — каза Ранвей.
— За кое?
— Карла не е направила нищо и не каза нищо специално, че да трябва да ти го предавам
насаме. Искаше само да знаеш, че скоро ще дойде да те види и продължава да вярва, но всеки
ден си мени вярата за по-сигурно.
— Ясно — усмихнах се аз. — За какво искаше да поговорим, Ранвей?
— За приятелката ти Лиса — отвърна сериозно тя. Вглеждаше се в очите ми, неуверена
дали не е престъпила чертата.
— Защото и твоят приятел умря от свръхдоза?
— Да — тя сведе очи, а после бързо ги вдигна и погледна към Винсън.
— Спокойно — казах. Тя се извърна към мен.
— Когато чух за това, изпаднах в шок — каза. — Бях я срещала само веднъж, но ми
дойде като удар в корема.
— И на мен. Ти как си?
— Как ти се струва?
Беше се позакръглила и по бузите й бе избила руменина. Изключителните й очи —
синьо сияние, пронизващо син лед — бяха ясни. Ръцете й, които преди кривеше нервно и
криеше една в друга, сега лежаха спокойно в скута й като заспали котета.
Носеше небесносиня тениска, жилетка от мъжки костюм и избелели джинси на бос