крак. Нямаше бижута, нито грим. Овалното й лице се допълваше от силно изразен нос и
сочни устни.
— Изглеждаш чудесно — казах.
Тя ме погледна намръщено. Помисли може би, че я свалям.
— Не те свалям — засмях се. — Аз съм обвързан. За този живот и за много други —
предишни и бъдещи.
— Нима? Намерил си отново някого, след…
— Преди. И след също, да.
— И си свързан с някого? Както преди?
— О, да. Но не както преди.
— По-хубаво ли е?
— По-хубаво е. И за теб ще стане по-хубаво. Тя погледна Винсън, който бършеше чинии.
— Близките ми в Норвегия са католици, и то строги. Приятелят ми олицетворяваше
всичко, което те мразят, и за да покажа колко съм независима, дойдох с него в Индия.
— Той какво правеше в Индия?
— Щяхме да ходим в един ашрам, но като дойдохме в Бомбай, не мръднахме повече.
— Бил е в Бомбай и преди?
— Да, няколко пъти. Сега знам, че всеки път е било заради наркотиците.
— Но ти страдаше, когато умря. И още страдаш, нали?
— Не бях влюбена в него. Много го харесвах и много се стараех Да го обикна.
— А Винсън?
— Мисля, че се влюбвам в Стюарт. За първи път изпитвам подобни чувства към някого.
Но не си позволявам. Не мога. Зная, че той го иска, аз също го искам, ала не мога.
— Виж…
— А ти как се справяш с това? — попита, разтворила умолително Устни. — Как успя да
се сближиш отново?
Как успях да се сближа отново? Добър въпрос към мъж, разделен с цяла планина от
любимата си.
— Мисля, че Стюарт ще прояви щедрост — казах. — Ще ти даде време. Няма закъде да
бързате. Доколкото виждам, той е много по-щастлив от преди.
— Можеше да е и още по-щастлив — въздъхна тя. — И аз също. Случва ли ти се да
затъваш в спомени?
— Разбира се.
— Нима?
— Разбира се. Това е естествено. Нашият ум е емоционален. И в това няма нищо лошо, стига да е за малко, а не начин на живот. Често ли се връщаш назад?
— Да. Щом спра да мисля, миналото изниква в съзнанието ми. Сякаш още съм там.
— Знаеш ли, човекът, с когото говорихте, Идрис, мъдрецът, вчера каза на някого, че
можел да освободи духа, напуснал този свят, като занесе поднос с храна до река и я остави
там на враните и мишките да я изядат.
— Как… как действа това?
— Нямам представа, но очевидно умиротвореният дух бива освободен, за да продължи
по-нататък по пътя си.
— Бих опитала всичко в момента. Винаги когато се отпусна, той изниква пред мен.
Подхванал бях темата за умиротворяването на напусналите света духове, за да отвлека
мислите й и да я ободря, но думите отвориха някаква врата и по очите й пролича колко я бе
страх. Трепереше. Прегърна сама себе си.
— Слушай, Ранвей, знаеш ли, на връщане към шосето трябва да прекосите една река.
Ще ти приготвя едно блюдо с храна и можеш да го оставиш край реката, ако решиш.
Приятелят ти обичаше ли сладко?
— Обичаше.
— Добре. За довечера са приготвили много сладкиши. Може би той така ще се зарадва, че ще продължи по пътя си и няма да те тревожи повече.
— Благодаря ти. Със сигурност ще опитам.
— Всичко ще се оправи — казах. — По някое време олеква.
— Ти медитираш ли?
— Когато пиша само. Защо?
— Мисля да започна да медитирам или нещо подобно — каза разсеяно, а после отново
бързо ме погледна в очите. — Ти какво мислиш за него?
— За Винсън ли?
— Да, за Стюарт. Тук нямам нито брат, нито баща да попитам за него. На теб как ти се
струва?
Погледнах Винсън, който подреждаше последните тенджери и чинии по лавиците и
бършеше дългите мивки от алпака.
— Той ми харесва — казах. — И съм абсолютно сигурен, че е луд по теб. Ранвей, ако не
си неговата сродна душа, трябва да му го кажеш. Скоро. За него това е основното.
— Падаш ли някога духом? Стюарт ми разказа някои неща за теб. За живота ти.
Спохождат ли те дни, когато мислиш за самоубийство?
— В плен — никога. В един или друг смисъл почти целият ми живот е бил плен.
— Сериозно, спохождат ли те дни, когато просто искаш всичко да свърши? Всичко
изведнъж?
— Виж, със самоубийството имаме бегло познанство, но по-скоро съм от ония, които се
борят до последен дъх.
— Животът понякога може да е толкова гаден — каза тя, отново вперила очи в мен.
— Всичко е за добро — дори и гадостите. Кръвта не спира да тече през сърцето, има