Нашата животинска природа е доста близка до тази на шимпанзето бонобо, радвам се да го
кажа, и също като бонобо, когато сме под напрежение, ние се държим като маймуни.
— И това е нашата животинска природа?
— До голяма степен — да. Но за разлика от маймуните ние невинаги сме длъжни да
постъпваме като тях. Ние притежаваме способността да видоизменяме своето поведение.
Шимпанзето си е шимпанзе. Но човекът може да бъде всичко, което той или тя пожелае да
бъде.
— Как точно?
— Когато изразяваме истинската си човешка природа, ние създаваме човечни и човешки
предмети и идеи, които не съществуват в животинския свят — като демокрацията и
правосъдието. Демократичен фронт на шимпанзетата не съществува. Няма съд за лъвове и
зебри.
— Сигурно няма, но…
— Ние, човеците, по уникален начин можем да моделираме поведението си чрез идеи, чувства, набожност и изкуство. Неща, които са произлезли не от другаде, а от собствената ни
човечност. Ние създаваме себе си, не разбираш ли?
— Хората проявяват животинската си природа в изобилие, Идрис — казах. — Аз самият
също я проявявам.
— Разбира се, нашата животинска природа много често напомня за себе си и то
невинаги по приятен начин. По правило повечето злини, дело на хората, се дължат на
животинската ни природа, проявила се без задръжки. Ала творбите в изкуството и научните
достижения са по-скоро плод на нашата човешка и човечна природа.
— Не виждам много добро в моята работа.
— Можем да бъдем всичко, каквото пожелаем, та дори ангели. Това, което можем да
постигнем, когато се стремим към взаимно добро, няма паралел в животинския свят. Когато
нашата човешка и човечна същност освободи съзнанието ни от суетата и алчността, ние не
само ще сътворим чудеса, а сами ще станем чудото, каквато е и съдбата ни.
Тази реч бе дълга и както много други свои дълги речи, той я завърши с въпрос:
— Ти как разбираш разликата между Участта и Съдбата? „Участ и Съдба — бе казала
някога Карла, — две сестри близначки."
— Просто не мога да живея с мисълта, че нямаме власт над собствената си участ и че
съдбата си играе с нас като с оловни войничета.
— Съдбата не си играе с нас — каза Идрис, докато допушваше джойнта. — Съдбата
откликва на действията ни.
— Как?
Той се разсмя.
Денят бе тъй светъл, а съвършеното небе тъй синьо, че и двамата бяхме със слънчеви
очила. Той не виждаше очите ми, нито аз неговите. Това помагаше, защото много често, ако
дълго се взирах в кафявите му като шума очи, се чувствах като дете в поток и трябваше да
мисля бързо, за да наваксам, когато някой въпрос ме изхвърляше от течението му.
Учениците и поклонниците говореха и се смееха на сянка, след като бяха приключили с
цялата домакинска работа за деня. Небето горе сякаш бе по-нависоко от обикновено и сякаш
имаше повече светлина и простор.
— Искаш да знаеш как действа Съдбата, защото искаш да се бориш с нея, а? — попита
Идрис. — Инстинктът те подтиква да се бориш, ако се чувстваш заплашен. Мислиш, че
Съдбата се бори с теб и искаш ти да спечелиш предимство в борбата. Прав ли съм?
— Бих искал да спечеля в честна битка, но имам чувството, че Съдбата мами.
— И как мами Съдбата?
— Мисля, че Съдбата и Времето въртят някакви тъмни дела. Съучастници са в
престъплението.
— Така си е! — засмя се той. — Съдба е другото име на Карма, което пък е другото име
на Времето, а то е другото име на Любовта. Всички те са имена на едно поле на тенденции, проникващо цялата Вселена. Всъщност не би било прекалено да кажем, че то е Вселената.
— Полето на тенденции ли, Идрис?
— Полето на тенденции.
— А от какво се състои това поле на тенденции!
— От тъмна енергия вероятно, но това не е важно. Важното е какво представлява —
точно както всички атоми, от които се състои тялото ти, не представляват това, което си ти.
— Добре, поле на тенденции от тъмна енергия — произнесох аз в опит да следя
мисълта му. — И какво прави то?
— Полето на тенденции е това, което подтиква и направлява развитието към
усложнение още от началото на сингулярността[81]. В този смисъл то е Вселената. И когато
при достатъчна степен на сложност възникне осъзнато самоосъзнаване, между полето на