— А какво ще кажеш да се изнесеш от „Тадж" и да се преместиш в апартамента до моя?
— До твоя?
— Сериозно, Карла. Има три апартамента с балкон с изглед към хубава улица, а и ти
каза, че обичаш сигурността.
Тя се замисли и ми показа две царици от ъгълчето на окото си.
— За гостувания с преспиване ли говориш? — попита тя. Знаеше, че в тази игра не ме
бива.
— Преспиванията ще ги оставя за друг разговор. Но купих нови ключалки за твоите
врати и ги монтирах.
— За моите врати?
— Е… Да де… ако се нанесеш.
— Трябва да си бил доста сигурен, че ще се съглася.
— Ами…
— Колко ключалки сложи?
— На входната врата ли?
— За колко врати говорим?
— За всичките. На банята, на спалнята, бал конската — всичките!
— Добре… — усмихна се тя. — Други изненади има ли?
— Сложих в банята аптечка за първа помощ с комплект за хирургически шевове. Доста
голяма рана можеш да зашиеш, ако се наложи.
— А разправят, че романтиката била мъртва — засмя се тя.
— Взех ти и разни други неща.
— Какви други неща?
— Да, в квартала има страхотни магазини. Накарах управителя да сложи в стаята ти
малък хладилник и го заредих с водка, сода, лимони и най-смрадливото сирене, което успях
да намеря.
— Мило.
— И залепих с тиксо един нож отдолу на чекмеджето на писалището. Ако го отвориш
както трябва, човекът в стаята няма да види как го измъкваш.
— Няма да ме види как го измъквам, а!
— А леглото ти е направено от боядисани железни тръби.
— Леглото ми е с тръби! — разсмя се тя.
— Да. Проверих накрайниците. Откъм главата се отвинтиха. Сложих в едната тръба
пачка пари и тънък нож — в другата. За всеки случай.
— Удобно.
— И ти купих ситар.
— Ситар. Това пък защо?
— Не знам. Беше в музикалния магазин на долния етаж и не можах да му устоя.
— Знаеш ли…
— Обслужване по стаите няма — прекъснах я. — Но на долния етаж има магазин за
ситари, а управителят горе е по-откачен и от мен и в края на краищата мисля, че е добра идея
да се нанесеш при нас, Карла. Навита ли си?
— Мили, за тебе съм навита до сетния ти ден.
— Сериозно?
— Сериозно.
— Добре, давай да те настаняваме, съседке. Тя яхна мотора и се върнахме в хотела й —
карахме след Рандъл и постоянно сдържах порива си да го задмина. Нямаше да е трудно. С
лявата си ръка бе прихванала рамото ми, дясната лежеше в скута ми и бе отпуснала глава на
гърба ми. Исках да карам и да не спирам, докато моторът не спре.
— Знаеш ли — казах, отдръпвайки се в един тих ъгъл на стълбището на хотел „Тадж". —
Можем просто да караме безспир, докато не стигнем достатъчно далече или моторът не се
развали.
— Аз имам да свърша разни неща, Шантарам — усмихна се тя. — И нали помниш, загубената любов е козът, поне засега. Първият официален случай на нашето бюро е Ранджит
и ще открием този плъх, където и да се намира.
— Официален случай?
— Регистрирах ни в полицията като бюро. Стана бързо благодарение на един човек на
Ранджит. От една корпорация е, зарадва се да ме види. Откакто изчезна Ранджит, кранчето
секна. Като отидох при него, се появих с правилните дарове от Америка. Той е свестен човек, само дето понякога лицето му е по-алчно от мислите.
Мой ред беше да се засмея.
— Хайде да говорим за това по-късно. — Тя ме придърпа към себе си и ме притисна, телата ни се прилепиха съвършено като двете черупки на мида.
— Наспи се тази нощ — каза тя, като се отлепи от мен.
— Добре… Какво?
— Наспи се колкото можеш по-добре, ще ти е нужно — каза. — Щом отказваш да се
включиш в бюрото и се правиш на независим.
— Чакай малко. Не може ли по-късно тази вечер да намина при теб?
— Ясно, че не може — отвърна тя, освободи се и изкачи последните стъпала до
вратата. — А и бездруго ще е тук и сутринта.
— Какво ще е тук и сутринта?
— Похотта — отвърна, като се спря на вратата. — Нали помниш Похотта, а, Шантарам?
Хубавица, голяма веселячка, без скрупули?
Вратата се затвори. Пак бях объркан. После усмивката си проби път до лицето ми.
Мътните да го вземат, Карла.
Смутен, се върнах в хотел „Амритсар" и заварих управителя в премеждие — беше си
наврял лицето в голям кашон с надпис „Премеждие Инкорпорейтид".