надалеч. За мен ще е чест да го уредя. Лин може да подсигури фалшиви паспорти. Пари има
достатъчно. Няма да ви застраши нищо, докато този въпрос не се разреши.
— Никъде няма да замина, докато баща ми е тук! — нацупи се тя.
— Ами ако влезе в затвора? Аз ще съм му нужна! Каквото и ще да става, аз няма да
напусна Бомбай, докато той е тук!
— За тук алтернативата е да се скриеш в близкия бордей — каза Навин. — Това се
опитвах да ти кажа.
— В бордей? Първо ми казваш, че татко е мошеник и други мошеници се опитват да го
убият, че може да отвлекат или убият и мен! Това ме е заплашвало цял живот, а сега…
— Положението… е наистина много тежко — каза Навин. — Дива, нали ти казах, че и
мен ме е страх. Моля те, послушай ни!
— Живял съм там, Дива — казах. — В бордея ще си в безопасност, а и не би трябвало да
се задържиш дълго там.
— В бордея? — повтори тя, но съпротивата й почти беше угаснала.
— Имате ли някого достатъчно близък, на когото можете да поверите живота си? —
попита я Дидие.
Стройната светска дама трепна. Въпросът му я шокира повече, отколкото бащините й
престъпления и заплахата за собствената й сигурност. Тя се дръпна половин крачка назад, но
после възвърна самообладанието си.
— Имам много далечни роднини, но с никого не съм близка. Майка ми беше единствено
дете като мен, а чичо ми почина преди две години. Откакто майка ми умря, останахме сами с
татко. Никъде няма да ходя.
— Дива, да се укривате там няма да е много приятно — посъветва я Дидие. — Хората са
цивилизовани, но обстановката е примитивна. Няма ли да размислите?
— Никъде не отивам.
— Казах ти аз — обади се Навин и си нагласи раницата.
Оставих ги да говорят и отидох да огледам края на пресечката.
Улицата, на която излизаше, водеше към белите арки и прозорците като амбразури на
Световния търговски център, а по-нататък — към бордея зад него.
Беше тихо. Обитателите на тротоара се бяха разположили да нощуват. Пъргави кучета, жадни да дойде техният час, се мятаха, скачаха и лаеха. Един почти празен автобус изфуча от
ъгъла и мина пред мен. Филмови плакати украсяваха страните му като знамена, провесени
по хълбоците на боен слон.
Уличните лампи осветяваха входа на бордея откъм края на улицата. Знаех колко тежко се
живее в този бордей. Знаех и колко богато биваш възнаграден там. Бордеят бе медуза, купол
от съпричастност над обща кауза — нишки от обич и общи страдания докосваха всеки живот.
Дива тръгна бавно към мен заедно с Навин и Дидие. Навин я прегърна. Тя не го
отблъсна.
Може би й бе казал, че в раницата, за която тя го поднасяше, е багажът й, който набързо
е събрал от апартамента в „Махеш". Може би, докато други врати се затваряха пред нея, тя се
отваряше най-сетне за него.
Дива излезе на светло и видях, че е уплашена.
— Всичко ще е наред, малката — казах и я накарах да ме погледне в очите. — Предстои
ти готино преживяване с готини съседи.
— Чувам, че на квартала са се вдигнали акциите, когато си се изнесъл — каза тя, но от
обичайната й разпаленост бе останало само мъждиво пламъче. — Я ми кажи, обитателю на
бордеите, има ли нещо, което трябва да знам?
— Колкото повече време изкараш, толкова по-хубаво става — казах, когато наближихме
широката пътека покрай открития нужник, водеща към бордея.
— Така ми каза и моят терапевт, преди да го осъдя за сексуален тормоз — измърмори
тя.
— В бордея няма да те тормозят с нищо освен с обич — казах. — Но и с нея е нужно да
посвикнеш.
— Дайте я насам — отвърна храбрата уплашена светска лъвица. — Тази нощ ще поема
цялата обич, която ми падне.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ПЪТЕКАТА БЕШЕ НЕРАВНА — прашна земя и камъни. Вдясно проточена телена
ограда отделяше с кордон лъскавите витрини със стоки на Световния търговски център.
Вляво се ширеше поле, където жени и деца приклякаха да се облекчат сред бурени, храсти и
купчини от чужди изпражнения.
Една жена клечеше в тъмното, скрита в шубраците. Няколко деца бяха наклякали сред
каменливата тревясала площ край пътеката. Щом Дива мина, те й се усмихваха и
подвикнаха:
— Здравейте! Как се казвате?
Когато пътеката се заспуска към морето, зърнахме бордея за първи път — дрипава