промърмори „благодаря" и „довиждане" и се запъти към вратата.
Фарзад отвори и като зърна баща си, ахна загрижено.
— Какво има, татко? Добре ли си?
— Нищо ми няма, моето момче — отвърна той и се опря на рамото му.
— Лин, ще влезеш ли? — покани ме Фарзад.
Храбро предложение — хлапето беше още в Компанията и двамата знаехме, че Санджай
нямаше да го одобри.
— Не, Фарзад, нека да не е сега — отвърнах. — Дай да се видим близките дни.
В „Амритсар" захвърлих всичко и взех продължителен душ. Дива, която в бащиния си
дом сигурно се бе глезила с вани с пухкава пяна и ароматни масла, в бордея трябваше да се
мие с легенче, и то напълно облечена, както другите момичета правеха.
„Горкичката" — казах си, когато пак се облякох, но си спомних, че само трябваше да
извика на помощ Навин, заумувах колко ли време ще му трябва на индийско-ирландския
детектив да признае, че е влюбен в нея.
Направих си сандвич без хляб — риба тон, домат и лук между два резена пармезан, изпих две бири и прегледах системите на Дидие за далавери на черния пазар. Беше си водил
записки на много страници с профили на ключовите играчи, месечните печалби, плащанията
и рушветите. След като ги изчетох, сбутах листовете в края на леглото и хванах своя
бележник.
Опитвах се да напиша онзи нов разказ за щастливите влюбени хора, вършещи щастливи
и изпълнени с обич неща. Любовна история. Басня. Опитах се да добавя още няколко
изречения към вече сътворения от мен словесен поток. Препрочетох първия абзац.
„Когато стане дума за истината, има два вида влюбени: тези, които намират истина в
любовта, и другите, намиращи любов в истината. Клеон Уинтърс никога не търсеше истина в
нищо и в никого, защото не вярваше в истината. Но щом се влюби в Шанаса, истината го
откри и всички лъжи, изречени от него, се превърнаха в напаст от скакалци, опустошаващи
полетата на съмненията. Щом Шанаса го целуна, той изпадна в кома и шест месеца остана в
несвяст, потънал в езеро от чиста истина."
Известно време продължих да развивам сюжета, но героите започнаха да се изменят, да
следват своя собствена морфология и се превърнаха в моите познати: Карла, Конканън, Дива.
Лицата се размазаха, клепачите ми натежаха, всяко завръщане към изречението
изискваше нова вълна от воля. Заплавах по море от истински и въображаеми образи.
Бележникът падна до леглото. Откъснали се от него листи се разхвърчаха. Вентилаторът
на тавана разпръсна и размеси страниците на моя щастлив и изпълнен с любов разказ със
записките на Дидие. Неговите страници кацнаха върху моите и моите се сляха с неговите; и
докато спях, вятърът описваше любовта като престъпление и престъплението като любов.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ЩЕ ИМА ПОСТОЯННИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ, бе казал Идрис, отново и отново. Но и да ги
имаше, не ги забелязвах, даже и в сънищата си. Идрис говореше за духовното, ала
единственото, което ми идваше на ума при споменаването на думата „духовно", бе
природата. Не бях открил своята връзка с неговото поле на тенденция и там, на края на света, не чувствах принадлежност към нищо друго освен към Карла.
Бях проучил всички вери, които успях да намеря. Учех молитви на езици, които не
говорех, и се молех с вярващи, когато ме поканеха да се моля с тях. Но винаги чувствах
връзка с хората и чистотата на тяхната вяра, а не със следваните от тях религиозни правила.
Много често ни обединяваше всичко останало освен техният Бог.
Идрис говореше за Божественото на езика на науката и за науката на езика на вярата.
Това имаше странен смисъл за мен — тъй като лекциите на Кадербай по космология ме
оставяха само с добри въпроси. Идрис като всеки учител бе пътуване и аз исках да уча в
движение, но духовният път, който съзирах, винаги водеше към горите, където разговорите
секваха, докато птиците си намерят дървета, а също към океани, реки, пустини. И всеки
пробудил се прекрасен нов ден, всяка преживяна и описана нощ таяха в себе си малка, неизказана празнота от въпроси.
Изкъпах се, изпих си кафето, подредих апартамента и слязох при мотора, паркиран в
алеята долу. Щях да закусвам с Абдула. Искаше ми се да го видя, но и се боях от нашата среща