— боях се, че дружбата може да е угаснала в очите му. Затова потеглих с мисълта за Дива
Девнани, богатото момиче в мизерния бедняшки бордей, на чийто баща пред очите
песъчинките изтичаха между пръстите му. Напомних си като отида пак да я навестя, да й
купя трева от Керала[88] и бутилка кокосов ром.
Паркирах мотора си до мотора на Абдула от другата страна на улицата срещу ресторант
„Саурабх", вдигнах очи бавно и неохотно: погледът, който срещна моя, бе предан. Както
винаги. Абдула ме прегърна, а после се шмугнахме на малката пейка зад една маса, от която
и двамата имахме изглед към входа.
— Станал си тема на обсъждане — каза той, докато хапвахме маста доса[89] и кнедли с
мангов сос. — ДаСилва искаше да се обзаложи, че няма да доживееш до края на месеца.
— Някой прие ли облога?
— Не, разбира се — отвърна Абдула между хапките. — Пребих го с бамбуков прът и той
го оттегли.
— Солидно…!
— Засега важи каквото каже Санджай, а Санджай иска ти да живееш.
— Както котката иска мишката да живее?
— По-скоро тигър и мишка — поправи ме той. — За него „Скорпионите" са котараци.
Смята, че те мразят повече от ДаСилва.
— Последно — мишена ли съм за Санджай, или съм полезен за отвличане на
вниманието?
— Второто. Той не очаква да оцелееш дълго извън Компанията. Но си полезен по
уникален начин.
— Моля?
— Докато си жив, бъркаш в хорското здраве.
— Благодаря.
— Моля, няма защо. Всъщност според мен ще бъркаш дори и след като умреш. Рядко
качество имаш.
— Още веднъж благодаря.
— Моля, няма защо!
— А по въпроса за бизнеса какво ми е положението?
— Той не смята, че ще оцелееш достатъчно дълго, за да се захванеш с бизнес.
— Това го разбрах. Обаче да речем, че оцелея до вдругиден, когато бих желал да се
захвана — тогава какво?
— Санджай ме увери, че ще ти позволи, както на всички други, но срещу по-висок
процент.
— А разправят, че мафиотските босове нямали сърце! Мога ли сам да подправям
паспорти?
— Той не смята, че…
— … ще оцелея достатъчно дълго. Ами ако оцелея?
— Санджай каза, че ти е забранен достъпът до работилницата за паспорти. Твоето
момче там, Фарзад, дойде лично при него и помоли да се учи при теб. Санджай каза, че
според него…
— … няма да оцелея достатъчно дълго, ясно, но не го забрани?
— Не. Нареди на Фарзад да не те търси и да не разговаря с теб.
— Ами ако сам си купя оборудване и започна да фалшифицирам книжа?
— Той не смята, че…
— Абдула! — въздъхнах аз. — Не ми пука дали Санджай си мисли, че няма да изкарам
зимата. По този въпрос единственото мнение, което е важно, е моето собствено. Само кажи
на Санджай, когато имаш възможност, че някой хубав ден на самия него може да му потрябва
свестен паспорт от мен. Ако не възразява, бих искал да се захвана с фалшифициране на
документи. Умея го, а е и анархистично престъпление. Виж дали ще можеш да го навиеш, а?
— Джарур, братко.
Хубаво беше да го чувам как ме нарича „братко", но не знаех дали приема моето
отлъчване от Компанията, или по-скоро неговата неприязън го тегли да мине на моя страна, на страната на ренегата.
— Всичките далавери на Дидие ли поемаш?
— Не всичките. Дрогата я зарязвам. Нека Компанията да си се занимава, ако иска. Да я
вземе Амир. Мадамите също. Могат да поемат цялата далавера с мадами в Южен Бомбай.
Опростих им дълговете и всичките ги пуснах. Сега те сами си въртят работите. Но сигурно
Компанията ще може да се договори с тях.
— До довечера това ще е уредено — изрече той напевно и басовият му глас избоботи
сричките. — А без момичетата и без дрогата какво точно остава за теб?
— Всички валутни машинации на Дидие. Парите ми стигат да поддържам към
петнайсет от нелегалните чейнчаджии в района от фонтана „Флора" до пазара Колаба за
един месец. Ако работата върви, ще припечелвам прилично. В допълнение се специализирам
в ръчни часовници и техника. Всеки уличен далавераджия в района ще носи стоката първо
на мен, преди на останалите. Мисля, че с това няма да имам проблем.
— Ръчни часовници? — попита той със строго изражение.
— От колекционни модели се печели сериозно.
— Лин, но…ръчни часовници?! — кипна изведнъж. — Та ти бе войник на служба при