Кадербай!
— Не съм войник, Абдула. Аз съм гангстер, както и ти.
— Ти бе един от синовете му! Как можеш да седиш тук и да ми дърдориш за часовници?
— Добре де — опитах се да разредя атмосферата. — Какво ще кажеш да яхнем моторите
до „Нариман Пойнт" и там да седна да ти дърдоря за часовници?
Той стана от масата, излезе от ресторанта и се запъти към мотора си. Не плащаше
сметки в никой ресторант в Южен Бомбай. Никой гангстер никога не плащаше. Аз платих, оставих бакшиш и го настигнах.
— Има нужда да покараме — каза той.
Последвах го до Бомбайския университет, където паркирахме, минахме под колонадите
и зашумените алеи и влязохме в откритите игрища „Азад Майдан" зад кампуса и останалите
сгради.
Ограда от остри железни пръти отделяше ширналите се игрища от улицата оттатък.
Имаше само още един вход, от който тръгваше дълга пътека през тревистите терени към
университета. Невидим извор на слънчева светлина хвърляше златни отблясъци по всичко
наоколо.
Двамата с Абдула тръгнахме рамо до рамо покрай оградата, досами избуялите бурени в
основата й.
Беше досущ като разходките ми в затвора с другите мъже — вървяхме и разговаряхме, вървяхме и разговаряхме в кръг години наред.
— Много тежко ли беше? — попитах. — Чух разни неща в планината. Какъв беше този
пожар в къщата на „Скорпионите"?
Той стисна устни. Бе очаквал да го попитам за боевете в Колаба и за пожара, убил
болногледачката в дома на Вишну. Знаех защо тази болногледачка е била в къщата. Питах се
дали Абдула или друг от Компанията е знаел, че в къщата има и обикновени хора — аз
самият, когато бях позвънил, не знаех, нито после бях казал на Абдула или на някого другиго.
Той изпусна дълбока въздишка през нос. Устните му бяха здраво стиснати.
— Лин, ще ти се доверя, все едно си още в семейството. Не е редно да го правя, но съм
длъжен.
— Абдула, аз съм широко скроен, знаеш. Не искам съкровени подробности, ако не ми е
наложително да ги знам. Недей да престъпваш своята клетва заради мен, макар и да те
обичам заради това, човече. Само ми го обрисувай в общи линии, да знам кой по кого стреля.
— Фарид беше — каза Абдула. — Аз се изказах против. Огънят не подбира. Исках да
подбираме и лично да ги избием. Всички до един, веднъж завинаги. Санджай реши да
приложи огън. Фарид го запали и „Скорпионите" избягаха, ала една болногледачка, която
незнайно защо е била там, загина в пламъците.
— Къде е сега Фарид?
— Още е тук, до Санджай. Отказва да напусне града, а да го направи би било далеч по-
разумно.
— В момента това явно е много разпространено.
— Какво?
— Нищо, просто заблудена мисъл в ума ми. „Скорпионите" ще отвърнат с тежък удар, Абдула, да знаеш. Този Вишну съм го срещал. Изобщо не е лека категория. Умен е и си има
политически цели. Това му осигурява съюзници по неочаквани места. Не подценявай
отмъщението му.
— Какво иска той?
— Иска каквото и вие, до някаква степен. Иска Санджай да умре. Но иска с него да
измре и Компанията. И се кефи на Пакистан.
— На Пакистан?
— На Пакистан — повторих. — Съседна страна, добри хора, приятен език, хубава
музика, тайна полиция. Пакистан.
— Това никак не е добре — намръщи се Абдула. — Санджай се сприятели с мнозина в
Пакистан. Точно тези приятели пратиха афганските гардове да го пазят.
Наближавахме един завой на оградата. Млада двойка седеше на одеяло на топлата мека
трева. Пред тях имаше няколко разтворени книги, а наоколо подскачаха врани, грееха се на
утринните лъчи и ровеха за червеи.
Абдула понечи да свърне настрана и да заобиколи двойката.
— Чакай малко — спрях го. — Това са мои познати.
Когато ги доближихме, Винсън и Ранвей вдигнаха усмихнато очи. Представих им Абдула
и се наведох да взема една от книгите — „Героят с хиляди лица" от Джоузеф Камбъл.
— Какво така сте се заловили с Камбъл?
— Изучавахме го в университета — отвърна Ранвей. — Сега преподавам на Стюарт
съкратен курс.
— Не ми стига акъл — ухили се Винсън и размаха ръка над вълнистата си руса коса.
— Карлос Кастанеда — зачетох аз имената по кориците на останалите книги. — Робърт
Пърсиг, Емет Гроган, Елдридж Кливър и Буда. Симпатична компания. Можете да притурите в