пяна, докато се катерех обратно към светлината и любовта — мокър черен камък след мокър
черен камък.
Горе спрях и двамата се загледахме как морето залива брега на Дивината скръб.
Тръгнахме покрай заспалите и хъркащи колиби; бащи спяха навън, за да има повече
място за семейството вътре, а сребристата луна ги къпеше в меко сияние.
Разговаряхме тихо с Дидие, Джорджовците и Навин край колибата на Дива, искахме
всички да сме наблизо, ако тя се събуди.
Бомбай за Дива никога нямаше да е същият. Неколцина нейни познати отпреди
трагедията щяха да й станат истински приятели, други просто щяха да бъдат лица от
журналистическия рай. И тъй, и инак, когато тя се завърнеше при съдбата си, всичко щеше да
е различно. Навин бе бомбайско момче и може би разбираше това по начини, недостижими
за нас. Но в нашите изгнанически сърца Островният град бе дом за всички ни. И през онази
нощ ние заедно бдяхме и чакахме алената зора да разбуди новата изгнаница и да й помогне
непреклонно да се устреми към брега.
ДЕВЕТА ЧАСТ
ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ЗАТИШИЕТО, КОЕТО ПОСЛЕДВА след бурята от смъртта на Лиса и клането в
имението на Девнани, се проточи в дълги, ангажирани, мирни седмици. Добре ми дойде.
Стигаха ми бурите за тази година.
Дива усвои ролята си на момиче от бордея, а бордеят — ролята си на неин домакин.
Никой от тях нямаше особен избор. Момичетата в бордея обожаваха Дива и станаха нейна
постоянна почетна стража, а убийците на баща й така и не бяха разкрити, затова тя остана
там — за нея по-безопасно място в града нямаше.
Вестниците все така продължаваха да раздухват историята с изтреблението и
изчезналата наследница. Ръководството на фирмите, собственост на баща й, пое назначен от
съда генерален директор, който работеше съвместно с различни бордове на директори, докато се открие наследницата.
В бордея живееха двайсети пет хиляди души и повечето знаеха коя е Дива. Никой не се
обади на репортер, никой не се опита Да вземе обявената за нея награда. Тя бе под закрилата
на бордея. Сред лавината от колиби и тесни пътечки тя бе Аану, една от тях. Не я
застрашаваха въоръжени главорези и вестникарски заглавия.
На последния етаж на хотел „Махеш" Джорджовците въртяха кажи-речи перманентен
купон, а играта на покер нямаше спиране. Знаменитости, които на светофарите се криеха зад
вдигнатите прозорци на автомобилите си, прекарваха повече време в техния пентхаус, отколкото при психотерапевтите си.
Когато заместник-кметът прибра банката, той обяви играта при Джорджовците за
обществено развлечение и така ги освободи от съдебно преследване по закона за хазарта.
Когато районният данъчен също удари подобна печалба, регистрираха развлеченията в
техния пентхаус като благотворителна дейност. А когато най-хубавата старлетка на Боливуд
спечели шест ръце подред и ошушка всички освен банката, играта толкова нашумя, че
боливудските актьори един след друг се пробваха да отстоят мъжката си гордост, като счупят
рекорда й. Без успех.
Дидие, от своя страна, със смайващо прилежание се зае с бюро „Изгубена любов".
Ставаше рано и това бе такъв шок за мен, че се сепнах първия път, като го зърнах бодър и
деен в осем часа сутринта. Дидие винаги бе твърдял, че един час слънце на ден всекиму са
напълно достатъчни и единственият светъл час, който си заслужава, е часът преди залез.
Ранобудната версия на познатата ми нощна птица за мен беше странна в началото. Той
бе точен. Трудеше се. И дори се шегуваше.
— Знаеш ли, много се радвам, че ме събра с Дидие — сподели ми Навин около месец
след отварянето на бюрото. — Работяга е тоя дръвник, ще ме прощаваш за израза.
— Може и така да е, знам ли.
— Просто те мъчи носталгия.
— Не е носталгия, първата версия беше по-добра! Хич не ми се иска Дидие да се
превърне в корпоративен тип!
Новият Дидие се превръщаше в корпоративен тип — занимаваше се сериозно с
детективската работа и бизнесът на бюрото вървеше енергично. Той пусна обява на
„Изгубена любов" в най-големия ежедневник — едно от Ранджитовите издания: предлагаше
възнаграждение срещу информация за местонахождението на Ранджит, изчезналия