Имам идея.
— Моля те, не ме посвещавай — казах и оставих пачка пари. — Вноската ми в банката
за играта на покер. — И се запътих към вратата. — Имам алергия към планове.
Трябваше да се обезпокоя за приятелите си. Сега го знам. Като мнозина в града и аз
мислех, че парите на Скорпиона са решили всичките им проблеми. Грешах. Парите бяха
заплаха, както често се случва — заплаха за дружбата и за живота им.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ИЗЛЯЗОХ ОТ ХОТЕЛА и потеглих към ресторант „Старлайт" на плажа „Чоупати", изникнал нелегално върху малък присвоен участък пясъчна ивица в началото на вълнолома.
Работеше от три месеца.
Една кинозвезда и местен предприемач бяха решили да направят подарък на града —
ресторант в изоставения край на обществения плаж, пресъздавайки част от Гоа с всичките
там палми, сламени чадъри над масите и ситен пясък, струящ между босите пръсти.
Храната бе отлична, обслужването — бързо и приветливо. А фактът, че е незаконен и
всеки момент може да бъде затворен, добавяше такава пикантност към атмосферата, че
общинските служители, отговорни за затварянето на нелегалното заведение, чакаха дни
наред да резервират маса.
Местният предприемач, чийто ексцентричен ефимерен подарък За града му бе струвал
много пари, за които знаеше, че няма да си върне никога, ми беше приятел. Карла ме чакаше
на масата, която той беше запазил за мен.
Тя се изправи. Свещта на масата оживи лицето й, сякаш го раздвижи нежна ръка. Целуна
ме и ме прегърна.
Беше облечена в червен чонсам с цепка отстрани на бедрото.
Косата й бе прибрана във формата на мидена черупка от чупки и къдри, и се
придържаше от отровна стреличка от сарбакан[90], която бе украсила накрая с червен
скъпоценен камък. Носеше червени ръкавици. Беше прекрасна и вечерта бе прекрасна, докато не произнесе името на Конканън.
— Моля?
— Конканън ми написа писмо — повтори тя и ме атакува с четири зелени царици.
— И ми го казваш сега!
— Другото, за което говорихме, беше по-важно.
— Искам да го прочета.
Грешен ход — но бях ядосан. Конканън така ми въздействаше.
— Не може.
— Не може ли? — Не.
— И защо да не може?
— Изгорих го — отвърна тя. — Може ли да отидем някъде другаде, където няма да
одимявам с цигари други освен теб?
Изкачихме се с мотора на върха на хълма Малабар с изглед към напуснатия от нас
ресторант на плажната ивица долу. Лампите по извивката на „Марин Драйв" обкичваха с
гирлянда корема на Всеобщата майка — великия океан.
Тя издуха към мен цигарен дим, а после ме пощади и излезе на ход само с две зелени
царици.
— Какво става?
— А какво ли не става, Карла?
Бяхме приседнали на каменния паметник — достатъчно високо, че да виждаме морето
през дърветата. Още една двойка седеше в тъмното на няколко метра от нас и си шепнеше.
Коли и мотоциклети преминаваха бавно и се подготвяха да поемат по дългия
криволичещ път, който заобикаляше градския зоопарк и се изкачваше стръмно към „Кемпс
корнър". Пътят бе напоен от миризмата на лъвове в клетка, скръбният им рев го огласяше.
На всеки трийсетина минути минаваха полицаи. Наблизо живееха някои от големите
богаташи. Една лимузина забави ход и пропълзя край нас. Беше със затъмнени стъкла.
Полека застанах до Карла, усетих допира на тялото й, готов да я блъсна настрана и да
извадя нож. Колата отмина и продължи надолу по хълма на лъвската горест.
— Защо изгори писмото?
— Ако тялото ти се зарази и имунната ти система няма сили да се справи със заразата, я
ликвидираш с антибиотици. Беше отровно и го изгорих с антибиотичен огън. Вече го няма.
— Не, още го има — в твоята памет. Всичко все тъй съществува в твоята памет. Ти не
забравяш нищо. Какво пишеше в него?
— То вече се е съхранило в паметта на двама души — неговата и моята. Защо да
съществува в паметта на трети човек?
Тя бързо си пое дъх. Познавах този рефлекс. Не поемаше кислород, а зареждаше оръжие.
Започваше да се ядосва и се готвеше да си го излее върху мен.
— Това засяга и двама ни — вдигнах ръце аз. — Писмото е нещо лично, разбирам. Но
тук става дума за враг. Трябва да ти е ясно.
— Той го беше написал с надеждата да ти го покажа. Това е номер. Конканън