дойда. Когато се върнах в таксито, Аршан плачеше.
Седнах до шофьора и му казах да кара към къщата с три фасади близо до „Къф парейд".
Аршан се бе проснал на задната седалка, закрил лице с лакът. Като потегли таксито, се
обърнах и видях Дилип Светкавицата, който стоеше под входната арка на полицейския
участък с юмруци на хълбоците.
Аршан спря таксито, преди да стигнем до къщата му, и каза, че трябва да поговорим на
четири очи. Чайната, в която бяхме с Конканън след сбиването със „Скорпионите", беше
наблизо. Седнахме на закътано под синята найлонова тента, опъната между дърветата.
Аршан засърба чая си.
— Кажи ми за Фарзад.
— Започна да се оплаква от главоболие. Толкова бях ядосан, че и преди ходих да чакам
Дилип, но ти ме прибра. Пристъпите на Фарзад ставаха все по-тежки. Най-накрая го
убедихме да отиде на преглед и му откриха масивен кръвоизлив в мозъка. Казаха, че го
получил от ритник в главата.
— Ужас. Съжалявам, Аршан.
— Докато го изследваха, той колабира. Веднага го закараха в интензивното. Оттогава
лежи там. Вече от седемдесет и два часа на нищо не реагира.
— Няма реакции?
— В кома е, Лин.
— В коя болница е?
— В „Бхатия".
— Болницата е добра — казах. — Ще се оправи.
— Ще умре!
— Няма. Ти няма да го оставиш да умре. Но когато се съвземе, няма да има за какво да
живее, ако Дилип те убие. Обещай ми повече да не правиш така.
— Не… Не мога.
— Можеш. И си длъжен. От теб зависят хора.
— Ти не разбираш — каза той. — Аз го намерих.
— Какво си намерил?
— Съкровището намерих.
Някъде зазвъняха камбанки — хора се молеха в местен храм и звъняха с малки звънчета.
— Онова съкровище? — Да.
— Кога?
Той се взираше зашеметен в краката си, докато празната чаена чаша се изхлузваше от
пръстите му. Аз улових и я поставих на масата.
— Преди две седмици.
— Семействата сигурно се радват дори и в такъв тъжен момент?
— Не съм им казал.
— Какво? Трябва да им кажеш!
— Отначало… — подзе той тихо, сякаш говореше на себе си. — … Не казах на никого, защото не исках да губя това, което имахме. Да го търсим беше… някак забавно, нали ме
разбираш. Всички бяхме тъй щастливи. Знам, че съкровището ще ни промени. Няма начин. И
няма да можем да го предотвратим. Затова го запазих в тайна.
Той се умълча, мисълта му се връщаше назад и танцуваше сред спомените за
неоткритото още съкровище.
— А сега?
— Като се разболя Фарзад, легнал в онова легло, без да помръдва, като го целунах, разбрах, че бях пазил тайна от алчност. В дълбините на сърцето ми тя бе твърде прекрасна, за да я споделя, и известно време изпитвах наслада да знам, че е само моя.
— Човещина — казах. — А сега можеш да го изкупиш като истински мъж.
— Нима не разбираш? Когато оня полицай преби Фарзад, даже не гъкнах, защото не
исках нищо да заплаши търсенето ни. Излиза, че за това съкровище жертвах собствения си
син!
— Не ти си изритал сина си в главата, Аршан. Мен Дилип Светкавицата ме е ритал в
главата на няколко пъти и не съм получавал кръвоизлив. Лош късмет и лош момент — за тях
ти не носиш вина.
— Бях… такъв егоист!
— Ето, сега можеш да проявиш щедрост, можеш да доведеш на Фарзад най-добрите
лекари и специалисти от цял свят. Със съкровището можеш да му възвърнеш здравето, Аршан.
— Наистина ли смяташ така?
— Не знам. Не знам нищо. Но смятам, че е редно да пробваш. Каквото и да
предприемеш, трябва да кажеш на другите, че си намерил съкровището. Всеки следващ ден
на отлагане къса нишката на доверието им. Трябва да го направиш сега, Аршан, още тази
вечер.
— Прав си. — Той се надигна. — Напълно си прав.
— Преди това обаче нека да изясним нещо. Аз не искам никаква част от съкровището.
Повече не ща и да чувам за него, ако не възразяваш.
— Какво говориш?
— Казвам, че то не ми трябва, не го искам и не искам повече да го споменаваш пред
мен. Нали разбра?
— Странен човек си ти, Лин, но ми харесваш.
Изпратих го до входа на дома му. Чухме отвътре Анахита — беше се подготвила да му
натяква и занарежда още преди да отвори:
— Седем хляба изпекох за храма да се помолят за Фарзад! — кресна иззад вратата. — А