— Да — засмя се той отново.
— Защо?
— Хванал съм се на бас с Дидие дали Дивите на Дива някога ще дойдат в бордея.
— Млади детективе, пак ще ти задам същия въпрос. Защо?
— Дидие ги врънкаше да дойдат в бордея и да си разказват цяла нощ истории за
призраци. Уж бяха много навити, но от бордея ги е страх дори повече, отколкото от
призраци. Аз му казах, че когато Дойдат, ще изляза на гонка с Бенисия.
Доста се беше изсилил. Навин беше упражнил малко каскади и трикове с моторджиите
от Калаба и започваше да кара добре, но Да се състезаваш с Бенисия, беше съвсем друга
работа. Тя беше испанка и живееше в Бомбай от две-три години. Купуваше украшения от
Раджастан и ги препродаваше в Барселона. Нямаше гадже, беше саможива и заради това бе
доста загадъчна личност. Ала всеки знаеше, че подкараше ли из Бомбай своя 350-кубиков,
класически модел мотор, никой не можеше да й излезе насреща.
— Познаваш ли Бенисия?
— Не… Все още не.
— И не се шегуваш за баса?
— Че как! — засмя се той, но после се спече. — Ти нали не смяташ Да ги подкупиш да
дойдат в бордея?!
— Никой не бива да стъпва в бордея — отвърнах. — Джони и семейството му прибраха
Дива. Докато не хванат убийците на баща й, никой не бива да ходи при нея, щом излага тези
хора на опасност.
— Ти… ти си прав, разбира се — каза той сковано. — Не се бях сетил. Ще се помъча да
попреча на Дивите, но Дидие може вече да ги е навил. Съжалявам.
— Няма нищо, Навин. Но ако Дивите дойдат в бордея и ти навиеш Бенисия за гонка, ще
заложа хиляда долара на теб, малкия, и то още сега.
— Сериозно?
Извадих парите от джоба си и му ги подадох.
— Дадено! — подаде ми ръка той.
— Разбрахме се — стиснах я аз.
— Как върви с Карла?
— Добре — отвърнах, може би убедително. — А с Дива как върви?
— Откачам — отвърна той много убедително.
— Тя знае ли?
— Дали знае, че откачам? — Делова загриженост помрачи лицето му.
— Че си влюбен — поясних, като наблюдавах реакцията му. Хлапакът не се изложи.
Заключи гълъба в клетката на стиснатата си челюст и нищо не издаде, впил очи в Дива, момичето от бордея, пляскащо в такт с музиката.
Студенти обикаляха от групичка на групичка, смееха се, приказваха. Някои седяха в по-
интимни компании и си шепнеха. Други се държаха за ръце, прегръщаха се, целуваха се… В
Бомбай по онова време това си беше направо разюзданост. Гледката бе далеч по-невинна, сравнена с днешните представи за сексуално възбудени двайсетгодишни младежи.
Трогателна беше тази нежна споделена обич между тях, докато напрегнатите им умове
си отдъхваха от дълга им на наследници на града, а музиката свиреше и меко отекваше в
стените на околните жилищни блокове, в които живееха мнозина от тях.
Те бяха синове и дъщери на бъдещето. Носеха модни дрехи, подаваха си джойнтове и
бутилки евтин ром и свиреха край морето. Но те бяха и отлични студенти и не се
впечатляваха, че сред тях има хора от различни вери и касти.
Те вече представляваха нещо, което не бе съществувало в града, и дойдеше ли техният
ред да управляват фирмите, пътеводните звезди щяха да бъдат други.
Двете приятелки на Дива се бяха привели, вкопчени в Дидие, и се кикотеха с цяло
гърло. Не слушаха музиката. Всяка изговорена от Дидие сентенция предизвикваше у тях
писъци и те забиваха лица в ризата му, мъчейки се да не вдигат много шум.
Той ме забеляза, извини се и ги остави с нацупени физиономии.
— Защо се забави толкова? — попита, докато се ръкуваше с мен. Защо се забавих
толкова ли?
„Заради самоубийствената атака на Аршан над полицейския участък в Колаба и едно
съкровище от приказките."
— По-късно ще ти кажа. Как е?
Дидие не ме чу. Правеше скандален жест на момичетата.
— Как е, Дидие?
— Ей там ме чакат две възхитителни чаровници и искат да се поопознаете, колкото и да
не е препоръчително.
Той махна с ръка, все едно правеше фокус. Погледнахме седящите на няколко метра от
нас момичета. Правеха някакви физиономии. Може и да ми се усмихваха, нямаше как да съм
сигурен.
Каквото и да им бе казал за мен, явно бе превърнало страха им в интерес. Направиха
някакви движения с ръце. Не разбрах дали ми махат, или ме отпъждат.
Усмихнаха се отново. Плашеха ме — нищо не можех да схвана. Мъжете никога не