членове на Съвета на Санджай, бе наплашила младия гангстер.
„Скорпионите" бяха изтребени. И мъже от Компанията бяха загинали. И още щяха да
паднат в кървавия водопад. Рави живееше нощ за нощ. Бушуваше война. Всичко се рушеше.
Върнах се в „Амритсар" — трябваше да се наспя, а после да разбера кой на улицата все
още не е обезумял, доколко бизнесът ми все още върви и колцина от хората ми са избягали.
Паркирах мотора в алеята, разделяща хотела на две — сигурно бях паркирал там твърде
често, защото докато го забърсвах, не обърнах внимание какво става наоколо.
Изправих се и там, съвсем близо до мен, изникна Мадам Жу. С близнаците от двете й
страни.
Имаше и още двама мъже — ниски, слаби, с алчна жажда в очите, която нищо не може
да утоли, натъпкали ръце в джобовете на якетата си. Нейните спецове по заливане с
киселина.
— Мадам! — заговорих. — Не се сърдете, но ако вашите специалисти по киселината
понечат да си извадят ръцете от джобовете, ще побеснея. И когато всичко приключи, няма да
съм единственият труп или обгорен.
Тя се разсмя. И може би да се увери дали съм разбрал, че се смее, светна с фенерче
изпод булото си — светеща тръба на батерии, увита като огърлица около шията й под воала
от черна дантела.
Воалът бе прикрепен високо над главата й към мантила, направена от нещо черно и
лъскаво — умрели тарантули, предположих. Дантелата се спускаше над черна рокля от
тафта, дълга до земята, която скриваше краката й.
Сигурно бе с обувки на много високи платформи, защото воалът на дребната жена се
намираше почти срещу очите ми. Светлината грееше през дантелата и осветяваше лицето й
отдолу.
Реших, че всичко това е замислено, за да демонстрира прословутата си красота.
Неуспешно. Тя продължаваше да се смее.
— Вижте, Мадам, уморен съм — казах.
— Приятелят ти Викрам умря тази вечер — изстреля тя в отговор и угаси фенерчето.
Разбрах. Светлината не беше да светва, а за да угасва. Във внезапно падналия мрак
лицето й бе дишаща сянка.
— Викрам?
— Каубоят. Умря.
Взрях се гневно в черната материя на лицето й и се замислих за нейните спецове по
киселината и Карла. — Не ви вярвам.
— Истина е — отвърна.
Наклони леко глава настрана и впери в мен невидимите си очи.
Наблюдавах специалистите. Бях виждал техни жертви. Някои дори познавах — хора със
заличени черти, изпънати маски от кожа с дупки за дишане на мястото на носа и устата, без
очи. Те просеха по улиците и общуваха чрез докосвания. Мисълта за тях още повече разпали
гнева ми и това беше добре, защото ме обзе страх.
— Откъде знаете?
— Вече е влязло в архива — отвърна тя. — Според полицейския протокол е извършил
самоубийство.
— Невъзможно.
— Възможно е и е истина — прошептя. — Инжектирал си наведнъж всичкия запас
хероин за една седмица. Имало и предсмъртно писмо. Имам копие. Желаеш ли да го видиш?
— Знаете ли, Мадам, само два пъти съм ви срещал, а вече ми се иска да не бях ви срещал
първия път.
— Аз му дадох дрогата — каза мадам Жу.
„О, не! — примоли се разумът ми. — Не, моля!"
— Най-евтиното ми убийство — заяви. — Де да можеше всички хора, които мразя, да
бяха наркомани! Животът щеше да е толкова лесен.
Тя се разсмя. Дишах тежко. Трудно ми бе да следя и четиримата. Петима, ако броим и
този паяк, голям колкото дребна жена, на име Мадам Жу.
Алеята под арката бе тъмна и пуста. По улиците нямаше жива Душа.
— Той ме измами, и то за бижута — изсъска тя. — Мен никой не ме мами. Особено за
бижута. Това е предупреждение, Шантарам. Стой далече от нея.
— Защо не дойдете пак да поговорите за това лично с Карла? С Удоволствие бих
погледал.
— Не от Карла, глупако! От Кавита Сингх! Стой далеч от Кавита!
Бавно извадих ножовете. Близнаците измъкнаха от ръкавите си палки. Спецовете по
киселината се залюляха на пети, готови да я плиснат.
Мадам Жу бе само на един скок разстояние. С точно засилване можех да я сграбча и да я
метна към специалистите. Добър план. План на един удар на сърцето от осъществяване.
— Хайде, давайте да приключим с това — заявих.
— Не тази вечер, Шантарам — дръпна се тя назад. — Но съм убедена, че тези думи не
ги чуваш за първи път.
Тя бавно отстъпи заднишком, олюлявайки се на платформите, роклята й се влачеше по