и така затвърдиха мира под заплаха да им прережат гърлата.
И когато заложниците отидоха в семействата, чиято задача бе да се грижат за тях като за
свои или да ги убият, ако се наруши примирието, шестседмичната война приключи само за
ден и по улиците отново се възцари безопасно беззаконие.
След като мирът беше възстановен, се разплатих с младите бойци от спортната зала на
Команчи — охраната на Карла. Те взеха парите и заявиха, че в бъдеще няма да могат да
работят за мен.
— Защо?
— Карла ни нае на работа в бюро „Изгубена любов".
— Моля?
— Да, Линбаба. Готино, на! Ще съм агент и ще издирвам изчезнали хора. Тука трябва да
си напрягаш и мозъка, йаар. А само преди седмици изхвърлях пияници от бара на Мани!
— Но аз обичам бара на Мани! — възразих.
— Водя дневник — обади се приятелят му. — Ще напиша сценарий за боливудски филм
по случаите, които разследваме, а? Госпожица Карла е голяма работа, пич. Страшна работа.
Ще се виждаме, Лин. Благодаря за бонуса!
— Хайде, до скоро.
Обиколих дюкяните на чейнчаджиите, с които работех. Държах се приятелски или като
побойник, според случая.
Примирието май се закрепяше. Видях „Скорпиони" и хора на Хюсеин да обикалят
заедно на мотори; мъже от двете банди заедно действаха проституцията, тотото и рекета над
наркотърговците. Братя по зло.
Спрях мотора на „Марин Драйв" да си почина и се отпуснах на седалката да погледам
залеза. На широкия тротоар се бяха разположили група тъпанджии. Изтичаше последната
седмица на фестивалния сезон и из цял Бомбай наетите музиканти усъвършенстваха
техниката си за процесиите и сватбите.
Деца, изтръгвайки се от ръцете на родителите си, тичаха да танцуват край тях, подскачаха като скакалци и размятаха тънки крака и ръчички. Родителите им стояха зад
музикантите, пляскаха с ръце и клатеха глави в такт с непогрешния ритъм. Пред публика
тъпанджиите даваха всичко от себе си и почти истерично изстрелваха сърдечните удари към
морето и залязващото слънце отвъд него. Гледах ги, докато сумракът се превръщаше в нощ и
разливаше мастило във въздуха.
„Какво правим с теб, Карла? — помислих си. — Какво правиш ти?"
Свърнах обратно с мотора и се упътих към „При Леополд". Надявах се да заваря Кавита
Сингх и да й разкажа за Мадам Жу. През седмиците, откакто Мадам Жу изплува от сенките
под хотел „Амритсар", на няколко пъти опитах да се свържа с Кавита, но нямах успех и чак
когато хладните погледи на рецепционистите в редакцията на вестника се превърнаха в
стена от недостъпност, разбрах, че тя ме избягва. Не знаех защо Кавита се чувства така или
дали не съм я обидил с нещо, затова реших да дам време на Съдбата да ни срещне отново.
Ала това, че Мадам Жу спомена името й, продължаваше да не ми дава мира и не можех да се
отърся от чувството, че съм длъжен да й го кажа. Най-сетне от един информатор научих, че
Кавита се среща с Дидие всеки следобед между три и четири в „При Леополд".
За голямо разочарование на сервитьорите в „При Леополд" Дидие се бе превърнал в
изгубен любим и те му мъстяха, като го обслужваха с педантична вежливост, защото нищо не
го дразнеше повече от това.
Той опита с обиди да ги изкара от тая нетърпима любезност. Положи максимални
старания — вкара в употреба най-добрите си попадения, които винаги бе пазил в резерв за
спешни случаи. Но това не ги омилостиви и жестоката им любезност забиваше трънче в
гърдите му с всяко противно „моля" и непростимо „благодаря".
— Лин — рече той, седнал с Кавита Сингх на обичайната си маса. — Кое е любимото ти
престъпление?
— Пак ли запя старата песен? — Наведох се да целуна Кавита по бузата, но тя вдигна
чаша към устните си и вместо това само махнах за поздрав. Стиснах ръката на Дидие и се
настаних до него.
— Да, пак старата песен. — Кавита пресуши чашата си наполовина.
— Казах ти вече — метеж.
— Не, това е втори рунд. — Дидие се усмихна, сякаш криеше някаква тайна. — С
Кавита решихме да играем една игра. Ще питаме всички да кажат кое е и второто им любимо
престъпление, а после ще проверим теориите си за тях въз основа на двата отговора.
— Вие имате теории за хората?
— Стига, Лин — усмихна се Кавита. — Само не ми казвай, че нямаш теория за мен.
— Всъщност нямам. А твоята каква е за мен?