Не знаех дали трябва да кажа нещо. Туарегата ме беше извикал и аз бях дошъл. Нямах
представа какво да очаквам, когато се изправя пред жена, обсипана с черни звезди.
По наклоненото положение на главата й се досетих, че тя ме огледа от глава до пети
един-два пъти и май не хареса това, което видя. Главата й се килна в обратна посока, обмисляйки гледката.
— Един час — произнесе тя, все тъй с килната на една страна глава, завъртя се и хлътна
под свода, водещ към друг свод, който на свой ред извеждаше към трети свод.
Под други сводове Туарегата ме въведе в меджлиса — стая, застлана с дебели килими и с
наредени меки възглавници покрай стените. Седнахме на пода и млади мъже от семейството
му ни поднесоха кокосова вода, подкиселен с лайм хумус и аспержи.
Докато се нахраним, те бяха приготвили и донесоха горещ чай в самовар с високо гърло.
Племенниците и братовчедите ни поляха да си измием ръцете под струи топла вода, ухаеща
на мандарини, а после засърбахме чая през бучките захар.
— Гостоприемството ти е чест за мен, Туарег — казах, когато останахме сами да пушим
заедно наргиле с турски тютюн, минирано с трева от Керала и хималайски хашиш.
— За мен е чест, че се отзова на повикването ми — отвърна той. Знаех за какво намеква
— не бе очаквал толкова бърза реакция от настоящ, камо ли от бивш член на Компанията.
Като таен член на Съвета Таурегата някога респектираше всички — но след като се оттегли, го отбягваха.
Не разбирах това. Та нали се бяха възползвали от услугите му — можеха да се откажат от
тях, но не го направиха. В Компанията аз се занимавах с паспортите и не ми се налагаше да
прибягвам до него. Същата тази Компания обаче ме бе закриляла в Бомбай години наред, затова кой бях аз, че да съдя другите?
Дали харесвах онова, което вършеше той? Не. Но човек невинаги е това, което върши.
Бях го научил по трудния начин.
— Знаеш ли… — Той изпусна доволно облаче дим. — Ти си един от четиримата, които
са ми стискали ръката през онези години в Компанията. Знаеш ли кои са другите трима?
— Кадербай, Махмуд Мелбааф и Абдула Тахери — предположих. Той се разсмя.
— Правилно! Баща ми казваше: тръгнеш ли на бой, пред себе си тури викинг, а зад себе
си персиец. Ако викингът не победи, няма Да умреш сам — персиецът няма да те остави, без
и той да загине.
— Мисля, че ние всички носим достатъчно война в себе си, ако имаме нужда от нея, Туарег.
— На философски теми ли минахме, Шантарам?
Всъщност се усещах здраво напушен. Чашката на наргилето бе голяма колкото
слънчоглед, а пътят до дома беше дълъг. Трябваше Да се стегна. От малкото разговори с
Туарегата, които бях водил, знаех, че той никога не излиза от роля.
— Искам да кажа, че когато залогът е нещо, което обичаме, ние се борим. Няма
значение кои сме и откъде сме. Никой не контролира това.
Той отново се разсмя.
— Ще ми се да бяхме водили повече такива разговори и да можеше пак да ги водим —
рече. — Но след днешната ни среща ти няма да стъпиш повече в къщата ми, освен ако
животът ми не зависи от това. Днес случаят е специален, но аз все пак твърде високо ценя
частния си живот. Разбираш, нали?
Второто дръпване от наргилето започваше да ми въздейства — времето се прозина и
задряма. Лицето на Туарегата се размаза, внезапно доби свирепо изражение, после —
добродушно, а той не помръдваше.
„Всичко е наред, успокоих се наум. Не изтезателят трябва да те притеснява, а
психиатърът."
— Разбирам — отвърнах с надеждата, че гласът ми не прозвуча тъй пискливо, както го
чух в главата си.
— Добре. — Той отново разпали наргилето. — Ирландецът. Ти го търсиш, а аз знам къде
е.
Конканън. За миг тази ирония да открия личния си мъчител чрез професионален
мъчител, ми дойде в повече. Бях напушен и избухнах в смях.
— Извинявай, Туарег — рекох, щом се овладях. — Това, че знаеш къде е, ме радва, аз
също бих искал да знам. Не се смея на думите ти. Просто този ирландец някак разсмива, колкото и да искаш да му навредиш.
— Същата работа като братовчед ми Гулаб — отвърна Туарегата. — Чак когато трима от
нас в семейството го раниха, влезе в пътя.
— И продължава така?
— Абсолютно. Станал е същински светец.