да ни платят хубава сума, ако Ранджит падне в ръцете ми.
— Не.
— Разбирам — каза той смирено. — И това е проверка, за която дори не бях помислил.
Благодаря ти. Много ми беше приятно. Ето адреса на ирландеца.
Той извади листче от маншета си и ми го подаде.
— Тази вечер при ирландеца ще има само един-двама души. Ще е уязвим. Днес в
полунощ е моментът за нападение.
— Благодаря ти — казах, но ако намеря Ранджит, няма да ти го Доведа, Туарег.
— Разбрах. Трябва ли ти помощ, за да отвлечеш ирландеца?
— Не искам да го отвличам. Искам само да го накарам да премисли възможностите си.
— А, ясно. Тогава нека Аллах да е с теб и нека изпушим още едно наргиле.
— Знаеш ли, трябва да тръгвам вече.
— Моля те! Остани за още едно.
Братовчедите и племенниците смениха старото наргиле с ново. Казаха, че е налято с
чиста хималайска вода и напълниха чашката е чисто хималайско биле.
— Знаеш ли, обучавал съм мозъци — каза той, отпускайки се на копринените
възглавници зад подноса с чай и фурми между нас — и съм измъчвал мозъци. Разлика няма.
Смешно, нали?
— Не и за пациентите.
Той пак избухна в онзи механичен смях.
— Знаеш ли кое в психиатрията е онова, за което всеки избягва да говори?
— Степента на успех? — предположих.
— Не — отвърна той. — Степента на успех разкрива само на кого може и на кого не
може да се помогне. Онова, за което никой не говори, е, че ние можем да формираме
поведението по-добре, отколкото да го разбираме. Като знаеш как да накараш някого да
направи нещо, се чудиш какво представляваме всъщност.
— Туарег, не можеш да накараш всекиго да направи всичко. Дори и ти. Факт е, че някои
сред нас са напълно непредвидими и неконтролируеми, което е хубаво.
— Преживял си го — каза той и сръбна чай. — Знаеш го.
— Кое съм преживял?
— Изтезанието — отвърна той с блеснали очи.
— Значи ето за какво била тази последна чашка, а?
— Преживял си го — повтори той. — Кажи ми какво научи. Моля те, довери ми се.
— Зная, че хора, които си мислил за слабаци, се оказват силни и обратното.
— Да — каза той. — Склонен ли си да ми позволиш да те… разпитам за това?
— Всъщност… не — отвърнах, мъчейки се да накарам медузите да се задействат.
— Ще ми позволиш ли да споделя едно откровение? — попита. — То ще скрепи
връзката ни в днешния ден.
— Всъщност… не — отвърнах и успях някак си да се изправя.
— Поех магазина за детски играчки, защото точно с това искам да се занимавам — каза
той. — Приех да въртя тотото на Компанията само за да ги уверя, че все тъй съм й верен. Но
всъщност исках магазина за играчки, а престъпният бизнес е само прикритие.
— Добре…
— А името ми е Мустафа. Прякорът Туарег ми го даде Кадербай. Каза, че означавало
„изоставен от Бога", така наричали „сините хора"[93] от Сахара, защото са непокорни. Но
името ми е Мустафа.
— Аз…
— Ето, направих ти две признания и сега сме братя.
— Добре…
— И въз основа на профила, който ти изготвих по време на днешната ни среща, ще знам
точно какво да ти причиня, ако някога проговориш на някого за моя дом.
Той погледна часовника си и възкликна:
— А! Виждам, че времето ни е изтекло.
ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
КОГАТО КАРАШ НАПУШЕН — както никой разумен човек не постъпва — се случва
нещо: времето се стопява. Пристигнах в Колаба от далечния Кар и нямах никакъв спомен как
съм пътувал. Ако целта на пътуването е самото пътуване, значи аз така и не бях пристигнал.
Каквото и да се бе случило по пътя, когато отново навлязох в полуострова на града, се
почувствах освободен от тревогите и от нуждата. Или може би се дължеше на факта, че имах
адреса на Конканън и за да отида, трябваше само да изчакам до полунощ.
Опитах се да намеря Карла, която не ме избягваше, но и не изникваше пред мен
непрекъснато. Знаех, че понякога късно вечер пийва по едно с Дидие в „При Леополд".
Паркирах мотора и влязох, надявайки се, че разочарованието ми Не си е проличало, когато видях Дидие да седи сам. Той ми хвърли златна усмивка и аз му се усмихнах в отговор, докато отивах към Него. Като се замислих обаче, всъщност се радвах, че Карла я няма: ако
исках тази нощ да си разчистя сметките с Конканън.