— Значи си безработен?
— Безработен съм. Какво предлагаш?
— Работа за три-четири часа.
— Кога почвам?
— Кажи-речи веднага.
— Какво ще трябва да правя?
— Да си пробиеш път с бой на влизане, може би, и да си пробиеш път с бой на излизане, може би. С мен.
— Да вляза с бой, но къде? — попита ме. — С банкови обири не се занимавам.
— В една къща — отвърнах.
— А защо трябва да влизаме с бой?
— Защото хората вътре не ме обичат.
— Защо?
— На теб пука ли ти?
— Не е там работата.
— Коя работа?
— Всичките пари, които загубих тая вечер от облога — каза той. — Двойно.
— А, тази работа. Навит ли си?
— Ще ни убият ли?
— Пука ли ти?
— Много ясно, че ми пука! Пука ми за тебе, а току-що се запознахме!
— Надали.
— Аз съм руснак, ние бързо се сближаваме.
— Надали ще ни убият, искам да кажа.
— Добре, срещу колко ще се бием?
— Трима — отвърнах. — Обаче единият, ирландец на име Конканън, струва колкото
двама.
— Другите двама какви са по националност?
— Това пък какво значение има?
— От националността зависи цената бе, мъжки — отвърна той. — Това всеки го знае.
— Не съм правил проучване, но преди време чух, че работел с един афганец и с един
индиец. Може да са там.
— Значи са трима?
— Може и да са двама, а ирландецът е силен за двама.
— Ирландец, афганец и индиец?
— Вероятно.
— Срещу руснак и австралиец — каза замислено той.
— Щом искаш да го възприемаш така.
— Удвояваме сумата още веднъж.
— Още веднъж?
— Чорт, да.
— Това пък защо?
— Афганец и руснак на едно място струва повече в момента.
— Дванайсет бона, за да се биеш заедно с мен нощес? Забрави, Дидие се упъти обратно
към нашата маса. Гръмнаха ръкопляскания и той се поклони на клиентелата няколко пъти, докато седне.
— Дидие, запознай се с Олег — казах. — Направо ще се влюбиш в него.
— Enchante, monsieur[94] — накипри се Дидие.
— Нали нямате нищо против, че седнах на вашата маса, мосю? — попита учтиво
Олег. — Като се има предвид, че дойдох във вашия бар с един ненормалник?
— То пък кой не е идвал в „При Леополд" с ненормалник? — възрази Дидие. — А
Дидие забелязва човека с характер от петдесет метра и от също толкова го прострелва в
сърцето.
- Виждам, че с вас чудесно ще се разбираме — каза Олег и опря удобно лакти на масата.
— Келнер! Още по едно! — провикна се Дидие. Вдигнах ръка да спра сервитьорите.
— Ние ще тръгваме. Добре ли си?
— Ама, Лин! — нацупи се той. — С кого да споделя сега своя триумф? Кой ще пие с
мен?
— Със следващия ненормалник, който влезе тук, братко — казах аз и го прегърнах.
ШЕЙСЕТА ГЛАВА
ПОЕХМЕ КЪМ „ПАРЕЛ" [95] и изоставената промишлена зона. Според информацията на
Туарегата Конканън въртеше бизнеса с дрога в един изоставен фабричен комплекс, чиито
отделни сгради се даваха под наем.
Нощем това място приличаше на призрачен град — много хора твърдяха, че по тъмно са
виждали призраци сред обширната мрежа от сгради. Две поколения мъже и жени бяха
живели, работили и умирали на тази територия, преди да затворят фабриките. „Знаеш ли
какви са тези призраци? — ми каза веднъж Джони Пурата. — Бедняци, които са умирали."
— Изглежда запустяло — отбеляза Олег, когато паркирах мотора и се запътихме към
редиците от сиви, неми сгради.
— Нощем е така — отвърнах. — Оня работи в четвъртата постройка. Фабрика 4А.
Говори по-тихо.
Вървяхме покрай телена ограда, накичена с реклами ала „светкавично разорение" за
имоти и фондови сделки.
— Най-малкото ще ми даде адски добър материал за писане — прошепна Олег.
Спрях се. Сложих ръка на гърдите му и го спрях.
— Пишеш ли? — прошепнах.
— Да.
— Олег, ти журналист ли си?
— Чорт, нет — прошепна той.
— Това какво означава?
— „Не, по дяволите" на руски. Обратното на чорт, да.
— Сега на руски ли взе да ме учиш? Мамка му, Олег, ти проклет журналист ли си, или
какво?
— Не, писател съм.
— Писател? — Да.
— Руски писател? Майтапиш се!
— Писател съм и съм руснак — прошепна той. — Предполагам, че това ме прави руски
писател, щом държиш да е по този начин. Ще ходим ли да се бием?