Подпрях ръце на коленете си, приведен напред, докато взема решение. Опитвах се да
реша дали да тръгна сам срещу двама плюс двама във фабрика 4А, или заедно с руски
писател. Решението не беше от лесните — може би заради това, че и аз съм писател.
— Руски писател — прошушнах.
— Имаш нещо против руските писатели ли?
— Че кой ли няма нещо против тях?
— Сериозно? Ами Аксьонов? Аксьонов всички го харесват.
— Майната ти — прошепнах.
— А Тургенев? Тургенев пише смешно.
— Да, като Гогол.
— Гогол, строго погледнато, не е руснак — поясни Олег. — Той е украински казак. Един
от великите казашки писатели.
— Стига.
— Я чакай малко — прошепна Олег и ме прихвана над лакътя. — Ти да не си писател?
Това е, нали? Ха! Ама че смешно — двама писатели, тръгнали заедно на мисия.
— Мамицата му!
— А между другото, каква е нашата мисия?
С руснака сякаш можех да изненадам онези тримата, да си оправя сметките с Конканън
и да се измъкнем, без друг да пострада освен мен и Конканън. Без Олег вероятно щеше да ми
се наложи да намушкам хората на Конканън, затова исках той да е с мен. Но Олег беше
писател. Руски писател.
— Ами Лев Лунц? — прошепна с надежда Олег. — Обожавам го!
— Млъквай! — изшушнах в отговор.
Надигнах се и се огледах. Широката дълга улица бе обрасла от едната страна с
растителност, а отзад минаваше влакова линия. Железобетонните фабрични бараки от
нашата страна, потънали в тишина, се редяха като надгробни могили.
Жива душа не се виждаше, дори скитащите кучета обикаляха из други места. Цареше
покой — онзи покой, витаещ над опасни места, когато не се страхуваш от тях. Усещах го, защото аз се боях и исках да спра Конканън без още кръвопролития, но едва ли щеше да е
толкова лесно.
— Впрочем защо избра мен? — прошепна Олег. — Защо не взе приятеля си Дидие или
някой другиго?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се — отвърна той и се взря изпитателно в очите ми. — Може да ми даде
добър материал.
— Защото имам приятели, които биха дошли, но ако пострадат, щях да страдам за тях, а
ако ти пострадаш, няма да страдам. Разбираш, нали?
— Разбирам — ухили се той щастливо. — Основателна причина. Ако бях в твоето
положение, също щях да купя живота ти.
— Не купувам живота ти, Достоевски. Купувам от теб един бой време. Ясно?
— Ясно — отвърна той весело. — Радвам се, че проведохме този разговор.
— Ще ти кажа и още нещо. Припариш ли до приятелката ми, ще те заколя.
— Имаш приятелка? — прошепна невярващо той.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами…
— Почнеш ли да я сваляш с руски писателски номера, те заколвам.
— За клането разбрах още от първия път — прошепна. — Това не се забравя.
Хилеше се насреща ми и аз не можех да го разтълкувам. Или навсякъде се чувстваше
щастлив, или знаеше нещо, което аз не знаех.
— Какво? — намръщих се.
— Ти сериозно ли имаш приятелка?
— Дръж си руския епос далече от нея.
— Разбрах де, разбрах — ухили се той.
— Какво толкова се хилиш?
— Просто е страшно забавно да вършиш с друг писател разни щуротии, за които си
струва да се пише. Като приключим тук, трябва да напишем разказ заедно. Имам някои
страхотни идеи.
— Хайде стига! Можем сериозно да си изпатим. Тоя ирландец е луд за връзване и е
корав като волфрам. Бъди нащрек.
— Добре де, добре, не се впрягай. Вложил съм в тая работа дванайсет хиляди долара.
Давай да смачкаме ирландеца и приятелчетата му и после да се напием.
И той хукна самичък към фабрика 4А. Тия руснаци!
Завтекох се след него и го настигнах пред входа. Прокраднахме се покрай стената на
грамадната барака, за да надникнем през високия прозорец.
Конканън беше вътре с още двама мъже и играеха карти на капака на безупречно червен
понтиак Лорентиан, заметнат със сребристо покривало.
— Готов ли си? — попитах.
— Готов за какво? Какъв е планът?"
— Влизаме през вратата и аз предизвиквам ирландеца.
— Не смяташ ли, че трябва да се промъкнем тайно?
— Ако бях от тия, дето се промъкват тайно, щях да нося пистолет.
— Нямаш пистолет?!
Отворих и влязох в празната фабрика. Олег зад мен ме следваше на крачка. Спряхме
недалеч от Конканън и приятелите му.
Афганецът бе отпуснал ръце в скута си. Индиецът също. Не знаех имат ли пистолети.