Выбрать главу

Знаех и къде се намират ръцете на Конканън. Ръкопляскаха.

— С тебе е по-весело даже и отколкото с пияна монахиня! — извика той. — Чух, че си

умрял. Но като гледам, било е само зловреден слух.

— Дай да се разберем — казах. — Само ти и аз, сами.

— Да се бием ли искаш бе, малкият?

Беше все тъй ухилен. Вече се бях научил доколко противна може да ти стане една

щастлива усмивка.

— Искам да престанеш с твоите простотии и да не закачаш мен и приятелите ми. Ако се

съгласиш, ще седна и мамата ще ти разкатая на покер.

— А ако не се съглася?

Студени звезди се просмукаха през мокрото сияние на очите му.

— Тогава заставаме един срещу друг още тук и сега и си оправяме сметките веднъж

завинаги.

Той се облегна на пластмасовия си стол и се усмихна.

— Вземи го на прицел, Говинда — нареди тихо.

Пистолетът бе у индиеца. Афганецът се изправи, стиснал в ръка картите.

— Да, шефе — обади се Говинда.

— Стани, Говинда, и застани до приятеля му. Говинда стана и се отдалечи от колата.

— Дръж на прицел австралийския затворник, докато вървиш, момче — предупреди го

Конканън. — Той е от непослушните. Ако шавне, го застреляй.

— Да, шефе — повтори Говинда, докато ми се усмихваше насреща.

Очите му лъщяха като опали в полумрака на фабриката. Той отиде при Олег и заби

дулото в корема му. Олег — и той все тъй се усмихваше. Май само аз изглеждах сериозен.

— Идвам тук да се разберем по мъжки, а ти вадиш пистолет? Това го ужили, защото и

двамата знаехме, че съм прав. Поривът

Да се бие го обземаше стремително.

— Само като малка застраховка — отвърна, овладявайки гнева си.

— Ако сбъркаш, Конканън, няма да умрем само ние. Казах го заради платените му лакеи

— афганеца и индиеца.

— Говинда със сигурност ще умре — додадох. — Афганецът също.

Обърнах се към афганеца:

— Салам алейкум. Той замълча.

— Салам алейкум! — повторих настоятелно. Едно от най-добрите ислямски поучения е, че на мирен поздрав трябва винаги да се отговаря с равноценен или още по-добър поздрав.

— Ва алейкум салам — отвърна най-сетне той.

— Как се казваш?

Той отвори уста да отговори, но Конканън го сряза:

— Не му казвай, непросветен малоумник! Не виждаш ли, че те баламосва! Станал е

местен и знае как да приказва по селски. Но всичко това е само да баламоса недъгавите ви

умове! Гледай сега как го прави майсторът, как аз ще го баламосам!

Той се изправи, заобиколи колата и дойде при мен.

— Ако се опита да направи нещо, застреляй приятеля му! — нареди той на Говинда. —

После сам ще ти помогна да разфасоваш тялото.

— Да, шефе.

Стоеше срещу мен и бавно се поклащаше насам-натам със замръзнали в усмивка устни.

— Знам какво искаш да разбереш — каза той и пристъпи близо до мен.

— Искам да престанеш, нищо повече — отвърнах.

— Да, ама не! Не е това. Искаш да знаеш отговора на един много важен въпрос.

— За какво говориш, твойта мама?

— Въпрос! — изрече той напевно. — Въпрос, въпрос!

— Изплюй камъчето де.

— Помни какво ти казах, Говинда! — изкомандва той, вперил очи в мен. — Ако тръгне

насреща ми, застреляй приятеля му! С тоя путьо лично искам да се оправя.

— Да, шефе.

— Всъщност искаш да знаеш само едно — приведе се той към мен. — Изчукал ли съм

сладкото ти американско гадженце онази нощ, преди да оставя Ранджит с нея?

Възлестите ми вени се издуха върху стиснатата ми челюст, набъбнаха нагоре към очите и

челото. Изби ме пот от яростното желание да му причиня болка. Това бе нещо друго, нещо, което не го бях внесъл аз. Щом намеси и Лиса, аз вече се биех за нея.

— Знаеш ли, Конканън — ухапах го в отговор, за да го предизвикам. — Щом и големият

глад в Ирландия не е успял да убие англичанина в теб, то е защото си само един англичанин, който приказва с ирландски акцент.

Той се нахвърли да ме хване за гърлото, но аз отскочих и заотстъпвах към колата.

— Защо не свършим с това? — поотпуснах се аз. — Май само приказваш. Дай да

разберем така ли е и да свършваме. Ако ме смелиш от бой и си готов да си стиснем ръцете и

да бъдем приятели, с радост ще те призная за по-добрия. Ако победя аз, няма да закачаш мен

и онова, което е мое. Говинда, справедливо ли ти звучи?

— Да, шефе — отговори машинално той.

— Млък бе, дебил! — кресна Конканън.