ранения Говинда. Не го предупредих, че ако някога пак го мярна в южната част, ще загуби
нещо повече от едната страна на лицето си.
— Вземам ти пистолета — каза му Олег. — Ако си го поискаш, ще те гръмна с него.
Изтичахме мълчаливо до мотора. Като стигнахме, го спрях да му благодаря.
— Шестте хиляди от тая вечер — подадох му парите. — Останалите и бонусът утре. Ще
дойда в „Лео" към пет. Длъжник съм ти за това, което направи.
— Хич не ми се ще да го видя пиян тоя ирландец — огледа се той през рамо.
— Дано никога вече не го видя ни пиян, ни трезвен. Отлично се справи, Олег.
— Благодаря — усмихна се той.
— Ти обичаш да се усмихваш, а?
— Щастлив съм почти постоянно. Това е моят кръст, но се мъча Да го нося с
настроение. И тъга ме спохожда, но тя не ми пречи да съм щастлив. Искаш ли да напишем
заедно разказ?
— Наистина ли си писател?
— Естествено.
— Доста добри реплики пусна там вътре.
— Реплики ли?
— Като каза на афганеца да се маха, колкото и силна ръка да му се е паднала. И на
Говинда, че ще го гръмнеш със собствения му пистолет.
— Това е от руските филми — намръщи се той. — Ти руски филми не си гледал, не
знаеш какъв диалог има там? Ще си във възторг! Страхотен материал!
Върнахме се в Колаба. Стиснах ръката на Олег и го оставих пред един хотел.
Суетата се таи в гордостта. Оставих Олег край пътя, след като той ми спаси живота, и си
казах, че нямам нужда от никого, дори от свестен човек като него. Но истината бе, че го
оставих, защото го харесвах и знаех, че и Карла ще го хареса колкото мен, ако не и повече.
Срамно е, срам ме е да го призная, но аз оставих този добър човек на улицата, защото
ревнувах — а Карла дори още не го познаваше.
ШЕЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ТРЯБВАШЕ ДА НАМЕРЯ АБДУЛА. Трябваше да разбера какво са направили двамата с
Конканън. Обиколих джамията „Набила" и Нул базар, и всички останали места — зоната на
комфорт за Абдула в компанията на закоравели престъпници. Бях сърдит. Юмруците ми
кървяха. Държах се грубо дори и с хората, които харесвах.
— Да сте виждали Абдула? — питах пак и пак, а двигателят на мотоциклета ми
проръмжаваше.
Коравите мъже, които рискуват живота си, изискваха уважение и хич не ми се
церемоняха:
— Майната ти, Лин! Що не ми надникнеш в цевта на пистолета? Може пък да е там!
— И на теб майната ти. Абдула къде е?
Намерих го да пее на нощния фестивал на суфи-певците. Бяха подели „Али Мунна" и
знаех, че могат да продължат с часове. Мъжете си подаваха чилуми, които описваха светещи
кръгове.
Улових погледа на Абдула, той на мига скочи и внимателно запристъпва с боси крака
сред насядалите певци.
Излязохме на прашния чакълен паркинг, ограден от дървета.
— Салам алейкум — поздрави ме с целувка по бузата.
— Ва алейкум салам. Абдула, мамка му, какво става? Убил ли си някого заедно с онзи
Конканън? Затова ли тогава го простреля два пъти? Да му затвориш устата?
— Ела с мен — каза сериозно Абдула, прихвана ме за лакътя и ме поведе още нататък.
Застанахме под широкия свод от магнолиеви клонки, които се поклащаха леко при всеки
полъх на вятъра. Седнахме на големите камъни, наредени като бариера за автомобилите. В
шатрата на няколко метра от нас певците все така пееха. Един гарван, подранил или окъснял, изграчи от клонака над нас.
Две ярки лампи, окачени на плетеница от жици, бележеха входа на певческата палатка.
Това бе импровизирано служение — събираха се от време на време на различни места, където им разрешяха, и всеки път безследно се разотиваха, когато пукнеше зората.
Бе мирно и сигурно, защото всички вярваха, че да смутиш такова чисто служение, след
като е започнало, значи да си навлечеш проклятие за седем поколения напред. Никой не бе
склонен да поеме такъв риск, дори съперничещите си гангстери. Случва се и неродените
поколения да ни пазят.
— Известно време изпълнявахме поръчки извън Компанията по решение на Санджай —
подзе Абдула. — Мисля, че мотивът му бе политически, но това е само мое предположение.
Първата поръчка беше убийството на един бизнесмен.
Той замълча, изчаках го да продължи. Бях изтощен от дългия път, а денят и бездруго
беше кошмарен.