— Ирландецът се предлагаме на всяка Компания. Санджай го нае и ме прати с него —
да е сигурен, че всичко ще мине както трябва.
Той пак замълча.
— Обаче не мина както трябва — подсказах му.
— Жена му и дъщеря му се оказаха там, а не го очаквахме. Видяха ни и можеха да ни
разпознаят. Аз не можех да ги убия.
— Не, естествено.
— Обаче… Конканън го стори, а аз му позволих и слушах, докато ги убиваше, и сега се
чувствам прокълнат заради това.
Абдула, Абдула, непобедимият Абдула! Усещах го как ми се изплъзва, както се случва с
любовта понякога, сякаш мостът е твърде Далеч, а земята към него се превръща в пясък.
— Какво си сторил, човече?
— Той им преряза гърлата — отвърна.
— Господи!
— По всички вестници писаха. Трябва да си разбрал.
Съпругът — удушен, жената и дъщерята — убити, парите — откраднати: спомнях си
тази история. Помнех колко се бях отвратил.
— Казах на Конканън, че ако го видя отново, ще го убия — продължи Абдула. —
Пресякох връзките му с Компанията и Санджай възложи поръчките на Велоубийците.
— Защо не ми каза? За Бога, та тоя ме беше поръчал и мен!
— Срамувах се — отвърна той.
— Срамуваше се?
Срам. Познавах срама. Абдула ми беше брат, а братството няма предел.
— Трябваше да споделиш с мен, Абдула. Ние сме братя.
— Ами ако се беше отрекъл от мен заради срамната ми постъпка?
Съдбата те превръща в съдия също толкова често, колкото съдят и теб. Бях избягал
затворник, който се занимаваше със сделки на черно по бомбайските улици, а Абдула ме
издигна на съдийското място и ми пъхна чукчето в ръката. Идеше ми да го халосам с него.
— Трябваше да ми кажеш.
— Знам. — Той оброни глава.
— Никакви тайни повече — заявих. — Кълна се — и двамата с Дидие много обичате да
пазите тайни!
— Никакви тайни повече — повтори.
— Дай войнишка клетва.
— Заклевам се.
— Добре. Дръж си очите на четири. Тая вечер навестих Конканън и той или ще се
скатае, или пак ще издрапа от пещерата да хапе.
— Отишъл си без мен?
— Оправих се. Имах помощник.
— Преби ли го? — Лицето му пак се разведри.
— Страшно мазало. Горе главата!
— Гордея се с теб, Лин! — възкликна той.
— Не е повод за гордост — отвърнах. — Не биваше да се случва, ама като не разбира от
друго…
— Да влезем и да попеем, а? — предложи той.
— Благодаря, но ще ти откажа. Трябва да се прибирам. Може Карла да е дошла. До
скоро, братко.
Потеглих обратно към Островния град, залъкатуших по дългия широк „Марин Драйв", а
после поех към хотел „Амритсар". Пътят бе пуст. Край вълнолома нямаше жива душа.
Къщите отляво спяха, излъчвайки покоя към океана.
След малко видях мъж, който свиреше на китара. Седеше под една улична лампа на
островчето по средата на булеварда.
Олег. Спрях се до него.
— Какво правиш бе?
— Свиря на китара — отвърна той радостно.
— А защо тука, посред платното?
— Тук акустиката е идеална — пусна вбесяваща си усмивка той. — Морето е зад мен, а
сградите — пред мен. Перфектно! Ти свириш ли на китара? Трябва да посвирим тук заедно.
Можем да…
Потеглих и стигнах до „Нариман пойнт", но после обърнах и пак спрях до него.
— Да се напием? — предложих от боботещия мотор.
— С теб? — попита той подозрително.
Пак потеглих и стигнах до „Нариман пойнт", и пак обърнах и спрях до него.
— Да! С радост ще се напия! — заяви той.
— Качвай се на мотора, Олег.
— Може ли аз да карам?
— Никога повече не говори така за моя мотор.
— Ясно. — Той се настани зад мен, окачил китарата на рамо. — Просто да знаем къде е
границата.
— Дръж се здраво.
— Като се напием, ще се бием ли с някого?
— Няма.
— Дори помежду си?
— Олег, слизай от мотора.
— Не, не! — възкликна. — Просто ако ще се бием с теб, да съм по-трезвен, че се биеш
доста мръснишки.
— Майната ти.
— Ние, руснаците, не можем да се бием мръснишки. Затова сме слаби противници.
— Олег, ако още веднъж произнесеш думата „руснак", ще те изръся на някой завой.
— Ама какво да кажа? Руснак съм, все пак!
— Наричай ги „хората с буквата р".
— Ясно — отвърна той и ме хвана здраво. — Ние, хората с буквата „р", бързо загряваме.
Той излезе добър пътник и ми беше приятно да го возя. Бях в добро настроение.