Паркирахме мотора и се качихме по стълбите на хотел „Амритсар" в стаята ми.
Точно когато стигнахме до вратата, Карла отвори нейната — отиваше някъде.
Бе облечена с вечерна рокля без ръкави и високи маратонки. Косата й бе събрана на кок
и закрепена с ребрена кост от риба-меч, купена от рибния пазар. Беше я изчистила и
лакирала, а в широкия й край бе затъкнала един от пръстените си със скъпоценен камък, който отразяваше светлините от стаята зад гърба й.
— Еха! — възкликна Олег, като надзърна в бедуинската шатра.
— Карла, това е Олег. Той е руски писател и свестен човек, приклещен натясно. Олег, това е Карла.
Карла ме изгледа от горе до долу и обратно догоре; главата й се наклони като на жената
с лъскавата черна бурка в сводестата къща на Туарегата. Нещо не беше наред: по-ненаред от
обикновено. Тя погледна Олег и се усмихна.
— Приклещен натясно, а?
— Карла! — Олег й целуна ръка. — Прелестно име! Аз имам възлюбена и й казвам
Карльоша. Така й викам на галено. За мен е чест да се запознаем. А ако флиртувам с теб, гаджето ти каза, че ще ме заколи.
— Ще те заколи, значи? — усмихна се Карла.
— Значи — намесих се, — ние с Олег дойдохме да се напием в стаята ми. Дълга нощ
беше. И тежка. Ще дойдеш ли с нас?
— Дали ще дойда, или дали искам да дойда?
— Карла…
— Въпросът е съвсем намясто! — обади се Олег. Погледнах го.
— Само казвам, че…
— Не, благодаря. — Карла изключи лампите, затръшна вратата зад себе си и завъртя
няколко ключалки. — Но знаеш ли, Олег, имам предложение за теб.
Тя обърна лице към него и изнесе на ход всички шестнайсет царици.
— Какво предложение? — попита дружелюбно Олег.
— Трябват ни агенти за работа на терен и ти изглеждаш подходящ.
— Агенти за работа на терен?
— Да отворим бутилката на забравата, Олег! И да се напием! — подканих го аз.
— Имаме бюро, през една врата от моята. — Карла се облегна на касата. — И ни трябват
агенти с характер. Имаш ли характер, Олег?
— Бих могъл — каза той. — Но кое те кара да мислиш, че имам нужните качества?
Тя ме посочи с палец.
— Ако ти липсваха, той нямаше да ме запознае с теб. Навит ли си?
Олег ме погледна.
— Ако приема, ще ме заколиш ли?
— Не, естествено — увери го Карла. Той пак я погледна.
— Супер! — възкликна. — Уволнен, а после нает два пъти в един и същи ден! Знаех си, че в този град ще забогатея! Кога започвам?
— В десет — отвърна Карла. — Сложи си хубава риза.
Олег се усмихна чаровно. И Карла му се усмихна. Идеше ми да го удуша с някоя хубава
риза.
— Добре — казах. — Значи, до скоро.
Доближих се да я целуна, да я прегърна, да усетя аромата на океана, да се прибера у
дома, но тя ме възпря с ръце на гърдите ми.
— Влизай, Олег. — Подхвърлих му ключовете. Той отвори и ахна.
— Свещен минимализъм! — възкликна, сам с моето обзавеждане. — Човече, тука е
направо като извадено от Солженицин!
— Какво става, Карла? — попитах я, когато останахме сами с незнайното, което се
случваше.
Тя се взря в лицето ми, сякаш бе лабиринт и знаеше как да излезе от него. Взря се в
устните ми, в челото ми, в очите ми.
— Заминавам за две-три седмици — каза.
— Къде?
— Знаеш ли, това е хем мило, хем влудяващо — знаех, че ще ме попиташ.
— Стига си увъртала. Къде отиваш?
— Не ти трябва да знаеш — отвърна тя. Цариците горяха.
— Трябва ми да знам. Искам да знам къде да разбия вратата, ако потрябвам.
Тя се засмя. Хората толкова често се смеят, когато говоря сериозно.
— Ще прекараме две-три седмици с Кавита — отвърна. — Сами.
— Защо, по дяволите? — възкликнах, преди да помисля. Тя пак наклони глава на една
страна.
— Ревнуваш ли, Шантарам?
Не ревнувах. Сега си го припомням и зная, че ревнувах повече от руския писател
отколкото от Кавита, защото си беше порядъчно готин. Но Кавита ме бе оскърбила и
внезапно осъзнах, че още чувствам обидата. В моите мисли Карла не отиваше при друга
любовница, а при някого, който ме мразеше.
Тогава, онази нощ не казах на Карла какво ми наговори Кавита. Трябваше да реагирам
по някакъв начин. Трябваше да й кажа. Но бях имал тежка нощ.
— Мадам Жу цъфна на алеята под хотела и ме предупреди да стоя по-далеч от Кавита.
Наистина ли мислиш, че е безопасно да заминеш с нея?