— Какво искаш от мен? — сопна се тя и избухна в яростна гордост.
— Искам да ти бъда най-близкият, Карла. Грях е да използваш това срещу мен. Спри да
си играеш с мен. Кажи ми да те оставя на мира или ми кажи да те обичам с цялата си душа.
Тя се засегна. Не го виждах това често: реакция на лицето и тялото й, която не можеше
да прикрие.
— Преди те помолих да ми имаш доверие и че може да имаш затруднения в това.
— Карла, не заминавай.
— Ще съм с Кавита — каза тя и се отвърна от мен. — Не ме чакай. И тръгна. Изпратих я
с поглед до стълбите, а после се втурнах през апартамента си да я зърна, докато вървеше към
стоянката за таксита пред кино „Метро".
Олег се приближи и застана до мен. Тя се качи в едно такси и изчезна.
— Здравата си хлътнал, братле — каза съчувствено Олег. — Между другото, водката ти е
гадна, но ромът става. Надигай шишето.
— Първо трябва да се измия — казах. — После ще ти подготвя душа. Чувствай се като у
дома си.
Той се огледа в аскетската стая. Дървеният паркет лъщеше като капака на лакиран
ковчег.
— Добре — каза.
Застанах под душа. Течеше на пресекулки. Водата в сградата я докарваха с цистерни и я
изпомпваха в резервоари на покрива. Всички ползваха тази вода.
Стараейки се да не я хабя, спирах душа от време на време и се облягах на стената, но
всичко, което се случи с Конканън, ме връхлетя толкова силно, че се разтреперах, повърнах и
пак застанах под целебните пръски.
В света, който сме създали за нас, да си мъж е лъжа — и да си жена е лъжа. Жената
винаги е нещо повече от всяка наложена й идея; мъжът винаги е нещо повече от всеки
наложен му дълг. Мъжете проявяват съчувствие, жените оглавяват войски. Мъже гледат
бебета, жени изследват екзосферата. Ние не сме нито едното от двете: ние сме много
интересни версии и на двете. И мъжете също плачат под душа, понякога.
Нужно ми беше време, докато отмия чувствата от лицето си. След това, докато Олег се
къпеше, като в медитация почистих пистолета си и го скрих на един таен рафт до леглото.
— Сапунът ти за нищо не става — обади се Олег, докато се бършеше. — Ще ти донеса
сапун с буквата „р". Той ще изстърже налепите от теб.
— Нямам налепи, относително. — Подадох му бутилката. — И си харесвам сапуна.
Той ми я върна, аз пих и пак му я дадох, той пи и пак ми я подаде, и пак пих.
— Тениската е моя — забелязах по време на поредния пас.
— Дано нямаш нищо против — отвърна той. — Хубаво е да облечеш нещо чисто.
Последната изкара цяла геоложка епоха на мен.
— Задръж я — казах. — Имам още една.
— Забелязах. И два чифта джинси. Пътник без багаж! Ако ти заема едните джинси, нещо против да запретна крачолите? Много ми харесва така!
— Запретни ги ако щеш до Урал, Олег. Ама стига си се усмихвал. Ако се напия, ще взема
да се стряскам от тая твоя усмивка.
— Ясно, пич. По-малко усмивки. Ние, хората с „р", сме всичко друго, но не и
неприспособими. Музика имаш ли?
— Аз съм писател. — Подадох му шишето. — Много ясно, че имам музика.
Имах уредба с дискове, свързана към боливудски тонколони от битпазара. Харесваше ми
как изкарваха всичко еднакво, което пусна: едни и същи китови звуци от някакво
безвъздушно пространство.
— Уредбата ти е скапана — отбеляза той.
— Голям критикар си бе, Олег.
— Всъщност само си отбелязвам наум разни по-прилични неща, които да ти донеса.
— Какво ти се слуша?
— Имаш ли „Клеш"?
Пуснах албума Combat Rock и той скочи за китарата си.
— Пусни последното парче, „Смъртта е звезда" — каза. — Него го знам. Дай да го
изсвирим заедно.
Задрънкахме някаква руско-австралийско-индийско акустична джемсешън-версия с
далечните „Клаш" в хотелска стая в Бомбай. Въртяхме парчето пак и пак, докато най-сетне
уцелихме такта. Смеехме се като деца. Струните отново разраниха пръстите ми след боя с
Конканън и кръвта изцапа тялото на китарата.
Така се натряскахме, че вече не можехме да свирим, и тъкмо почваше да не ни пука — и
за това, и за всичко останало — когато зърнах някакъв куриер в стаята. Беше облечен с
куриерска униформа в цвят каки и държеше писмо в ръка.
— Ти пък откъде се взе? — попитах, като се клатех, за да го държа на фокус.
— Отвън, сър.
— А, може. С какво да ти бъда полезен?