— Даваш ли?
— Никога. Обаче долу има един стар разнебитен мотоциклет. Видях го зарязан там, където паркирам моя. Беше на един келнер от „Каяни". Не ми хареса как се отнася към
машината и я купих от него. От две седмици го чистя и стягам.
— Круто — изказа се Олег, когато успя да си намери обувките.
— Това какво значи?
— Значи, че не казвам „уха". „Круто" означава „яко ебати".
— Круто?
— Точно така! Круто, пич!
— Ти можеш ли да караш?
— Майтапиш ли се? — присмя се той, докато си връзваше маратонките. — Ние, руснаците, караме всичко!
— Добре. Имам да правя още обиколки, ела с мен, ако искаш, гледам, че имаш свободен
ден.
— Страхотен материал за разказ — каза той. — Благодаря ти.
— Това е моят материал, Олег, не смесвай нещата. Само карай, наблюдавай, а после
избърши запотеното стъкло на спомена, ясно?
— Ама какво да направя, ако открия страхотен герой в някого, с когото те видя да
разговаряш? Някой, който е направо идеален за образ?
Замислих се. Той беше порядъчен човек.
— Един герой може.
— Супер!
— Обаче да не е леля Лунен сърп!
— Охо, нея явно си я бива!
— Точно затова не я давам. Готов ли си да тръгваме?
— За всичко съм готов, пич. Това ни е семейният девиз.
— Много ти се моля, само недей да ми разправяш за руското си семейство!
— Добре, добре, ама изпускаш цял куп страхотни руски герои, а пък щях да ти ги
предоставя безплатно!
ШЕЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
НАПРАВИХМЕ ДВЕ ОБИКОЛКИ на бавна скорост из южната част на Островния град.
Рядко се налагаше да променяме ход, защото минавахме на червено, без да ни глобяват на
всеки възможен светофар, и хващахме всеки възможен кратък път.
Олег изпадна във възторг от посещението на нелегалната банка. Попита ги дават ли стаи
под наем. Страшно хареса и леля Лунен сърп. И тя го хареса — толкова, че го извъртя през
два лунни цикъла.
Отмъкнах го на трийсетата секунда след деветте минути и за да се махнем оттам, двамата се заподхлъзгахме, но колкото по-бързо се опитвахме да избягаме, толкова по-слабо
ни се отдаваше.
Когато завършвахме поредната обиколка край хотел „Президент" в „Къф парейд" и
нощта вече бе запалила лампите, зад гърба ни екна настоятелен рев на клаксон.
Изпънах дясна ръка — знак да ме изпреварят. Клаксонът не млъкна, затова забавих ход и
спрях под балдахина на огрените от уличните лампи чинари, все още яркозелени от отдавна
отишлия си мусон.
До мястото, където спрях, минаваше уличка — път за бягство при нужда, където не
можеше да ме последва кола. Олег се залепи зад мен. Някаква лимузина спря до нас. Стиснах
дръжката на единия нож.
Затъмненото стъкло се плъзна надолу и зърнах Дива заедно с другите две Диви.
— Здрасти, малката — казах. — Как я караш?
Тя слезе от колата. Шофьорът се втурна да й отвори вратата, но закъсня и тя му махна да
се отдръпне.
— Всичко е наред, Винодбай, добре съм — усмихна му се.
Той се поклони и метна бърз поглед на Дивите, после сведе очи и зачака до лимузината.
Дива добави почтителното „бай" към името му — бе проява на уважение и вероятно
единственият случай да се обръщат по този начин към него извън семейния и приятелския
кръг, който другояче познаваше достойния човек, облечен в сегашната униформа.
Беше великолепно, отхвърляше всякакви класи и ме изпълни със симпатия към младата
наследница.
— Лин! — възкликна тя и дойде да ме прегърне. — Толкова се радвам да те видя!
За първи път ме прегръщаше. Всъщност за първи път и не ме обиди.
— Круто! — казах. — Някой да ми се зарадва за разнообразие!
— Исках само да ти благодаря. — Тя допря длан на гърдите ми. — Така и не успях след
пожара, а и като се върнах в татковата компания след всичко останало… И все си мислех да
го направя, да ти кажа колко съм ти благодарна и на теб, и на Навин, и на Дидие, и на Джони
Пурата, и на Сита, и на Аану — истинската Аану, и на Прити, и на Сринивасан — дудуалла, и…
— Дива, плашиш ме! Къде е тигрицата?!
Тя се засмя. И Дивите в климатизирания салон на лимузината се засмяха.
— Кой е приятелят ти? — попита Дива, като изгледа Олег от глава До пети.
— Това е Олег, руски писател и агент от бюро „Изгубена любов".
— Дива Девнани — усмихна се тя и подаде ръка. — Много ми е приятно.