Олег й целуна ръка.
— Олег Заминович. Ние смятаме, че прадядо ни си е измислил това име, ама нали ни е
направил и всички нас, та не му се сърдим.
— Аз съм Чару — представи се едната от Дивите.
— Аз съм Пари — представи се другата.
Олег галантно се поклони от седалката на мотоциклета си.
— Качвай се — каза Чару.
— Давай! — подкани го Пари.
Вратата на лимузината се отвори безшумно, сякаш по тяхна воля.
— Великолепна идея! — възкликна Олег и ме погледна с надежда.
— Отлично! — каза Дива. — Значи решихме. Ние с Лин водим към бордея на мотор, а
Олег идва с момичетата.
— Момент, забравяте нещо — обадих се.
— Лин, няма проблеми — каза Дива. — Нашият слуга ме возеше на резервоара на своя
мотор от тригодишна.
— Говоря за мотора, който той кара.
Олег погледна хубавиците в лимузината и късите им рокли, които на задната седалка
бяха още по-окъсели. Погледна и мен.
— Олег, мотоциклет не се зарязва.
— Помниш ли съвета на Дидие? — замънка той. Молеше ме по мъжки. — Лин, нали се
сещаш! За миризливите тениски. Мисля, че трябва да почна от тая вечер. Ти… какво ще
кажеш?
Той пак надникна вътре в лимузината. И двете бяха безспорни хубавици и Олег
недвусмислено ги интересуваше.
— Паркирай го тук на тротоара, до онзи портал — казах. — Дай на пазача сто рупии да
го наглежда, докато го прибера.
— Супер! — възкликна той, изкара мотора на тротоара и заглуши възраженията на
пазача с една прилична сума. Хукна обратно към лимузината, подхвърли ми ключовете, шмугна се вътре и затвори вратата.
Дива ми се усмихваше, застанала до мотора ми. Нощната тъма бе като гущер, пълзящ по
тротоара край нас. От време на време хора разпознаваха Дива, някои спираха да я гледат.
— Защо се усмихваш? — попитах я.
— Усмихвам се, защото не знаеш колко свестен човек си. Намръщих се. Хората, приятелите, враговете твърде бързо се меняха около мен, сякаш бях последният събудил се
човек по време на нападение.
— Чару и Пари са необвързани и разкрепостени момичета — каза.
— За какво говориш, по дяволите?
— И също те смятат за интересен. Не съм им отваряла очите по тоя въпрос.
— Моля?
— Казвам само, че си им интересен.
— Всички хора са интересни.
— Наистина обичаш Карла, нали? — тя се усмихна отново; и помен нямаше от
някогашната тигрица.
— Дива, защо ще ходим в бордея?
— Има женско парти и аз съм почетната гостенка. Ще ми е приятно да дойдеш с мен.
Кажи, това не е ли най-доброто предложение за последните двайсет минути?
Мой ред беше да се засмея. Може би действително се бе променила. Случва се с хората.
— Почетна гостенка, а?
— Да тръгваме, Сиско[97]! — усмихна се тя и метна крак зад мен на мотора.
Паркирахме отвън и поехме по украсените с цветя пътеки. Всички къщи бяха окичени с
дълги дебели гирлянди. Ели, племенникът на Джони, ни водеше с фенерче през тъмните
места, недостъпни за лампите. Спираше се при всеки разкошен букет и го осветяваше с
фенерчето, за да се възхитим на свежите цветове. Беше си облякъл най-хубавите дрехи като
за храмова служба, както и всички останали, с които се разминахме по пътеките.
Най-сетне ни изведе на мястото, където се провеждаха сватбите и празненствата в
бордея. В широк полукръг пред малка сцена бяха наредили пластмасови столове. Вече
гъмжеше от хора.
Жените се трупаха: пъстри рокли в огрявана от пламъци градина, цветове от
франджипани, заплетени в косите, смях — като птици по залез.
Пристигнаха Чару, Пари и Олег. После дойде и Кавита, следвана на няколко крачки от
Навин и Карла. Карла.
Видя ме и се усмихна. Тръпката, когато ти се усмихне жената, която обичаш: дъжд от
стрели, които ти вдъхват кураж.
Хората скандираха Дива да държи реч. Тя намери едно празно пространство, където
всички да виждат нисичката й фигура, и произнесе съвсем кратко слово.
— Искам да благодаря на всички ви много, много! — заговори тя на хинди. — Знам, понеже вие спасихте живота ми, че заедно можем да постигнем всичко. И оттук нататък аз
ще съм с вас докрай! Подкрепям бордеят да бъде справедливо разселен в прилични, сигурни
и уютни жилища из целия град. Ще се посветя на тази цел и ще вложа в нея всички ресурси, с които разполагам!