на платното изскочи мъж и ме спря.
Беше Стюарт Винсън.
— Лин! — провикна се той. — Навсякъде те търсих! Паркирай го тоя шибан гърмящ
мотор!
— По-кротко, Винсън — казах и потупах резервоара на мотора. — Ама че език.
Той примига насреща ми и погледна мотора.
— Какво?
— Успокой се. Създаваш еднолично задръстване.
Колите ни заобикаляха, а полицейският участък в Колаба не беше далече.
— Лин, сериозно е! Моля те, нека се срещнем в „При Леополд". Веднага отивам там.
И той се понесе в галоп през колите към заведението, а аз накарах колите да ме
заобикалят в галоп, докато правех забранен завой, за да паркирам.
Заварих Винсън да тормози Сладура за маса. На масата на Дидие нямаше нищо освен
табелка Reserved. Подадох я на Сладура и седнах. Винсън се настани до мен.
Не изглеждаше добре. Не бях виждал тъй изпито цъфтящото му от здраве лице на
сърфист, а над високите скули, по които преди потрепваше оптимизъм, се стелеха тъмни
кръгове.
— На бира отива работата — казах на Сладура.
— Да не мислиш, че имам да сервирам само на вас? — измрънка Сладура под мустак, запътвайки се към кухнята.
— Преди бирата ли искаш да говорим, или след! — попитах. Стори ми се, че задавам
разумен въпрос. Бях виждал и двете и знаех как е: една и съща история, разказана от
различни маниаци.
— Тя изчезна — изтърси той.
— Добре, значи преди бирата. За Ранвей ли говориш?
— Да.
— Изчезнала. И как?
— Както си беше там и изведнъж вече я нямаше. Търсих я навсякъде. Не знам какво да
правя. Надявах се, че може да се е свързала с теб.
— Не съм я виждал и нямам представа къде е. Кога се случи това?
— Преди три дни. Навсякъде търсих, обаче…
— Три дни? Мамка му, пич! Защо не ми каза по-рано?
— Ти си последната ми надежда. Всичко друго опитах, всички питах.
Последна надежда: последният човек, от когото очакваш помощ. Никога не се бях
възприемал така. И никога не съм бил такъв. Винаги бях от първите, на когото се обаждаха, когато някой се нуждаеше от помощ.
Донесоха бирата. Винсън я пресуши бързо, но не му помогна.
— Боже мой! Къде е тя? — нададе вопъл той.
— Виж, Винсън, можеш да помолиш за помощ Навин. Той това Работи, открива
изгубени любими.
— Може ли да му се обадиш от мое име?
— Аз не използвам телефон — казах. — Но мога да те закарам там, ако искаш.
— Моля те! На всичко съм готов, толкова се тревожа за нея! Станахме да си тръгваме, моята бира си стоеше непокътната.
Оставих бакшиш на Сладура. Не беше голям.
— Майната ти, Шантарам! — каза той и пак трясна табелката Reserved на масата. —
Кой ще ти пие бирата?
Закарах изгубилия любовта си Винсън в бюро „Изгубена любов", през две врати от
моята, и го оставих с Навин.
Отношенията ни с Навин бяха охладнели. Знаех, че съм го обидил с нещо, но с какво —
нямах понятие. Докарах Винсън в офиса, защото имах доверие на Навин, и се надявах да
разбира това.
Той ми се усмихна разсеяно, когато се упътих към стаята си, а после се обърна към
Винсън и по лицето му се изписаха сериозни въпроси.
Изядох една консерва студен боб, изпих половин литър мляко и прокарах спешния обяд с
половин чаша ром. Бях оставил вратата отворена и седях в любимото си кресло —
капитанско кресло с извита облегалка, тапицирано с избеляла тъмносиня кожа. Това беше
управителското кресло, което Джасвант Сингх бе наследил от предишния управител, а той
на свой ред го бе наследил от някой с адски добър вкус за писателски кресла. Купих го от
Джасвант и в замяна му подарих нов лъскав директорски стол.
Джасвант обожаваше своя нов стол и бе наредил около него цветни лампички. Бях
сложил старото кресло в един ъгъл с изглед към балкона — оттам можех да наблюдавам
коридора, бюрото на управителя и стълбището към него. Там написах някои от най-добрите
си неща.
Тъкмо пишех едно от най-добрите си неща, когато Навин почука на вратата.
— Имаш ли минутка?
Той беше интелигентен, смел и предан. Бе добър и честен. Бе точно такъв, какъвто
бихме искали да е синът ни или брат ни. Но пишех.
— Колко минутки?
— Две-три.
— Разбира се — отвърнах и оставих бележника. — Влизай, сядай. Той седна на дивана и
се озърна. Нямаше много за гледане.