— Винаги ли оставяш отворено?
— Само когато съм буден.
— При теб е… — Той затърси думата, за да опише стая, подготвена за бягство. — Като в
казармата, ако ме разбираш. Мислех си, че с времето ще стане по-уютно. Но… не.
— Карла го нарича „шик на беглеца".
— На нея харесва ли й?
— Не. Навин, какво те мъчи?
— Дива — произнесе той с въздишка и оброни глава.
— Какво за нея?
— Предложи да ме назначи на работа — отвърна той с изопнато и набраздено от бръчки
на тревога лице. — Затова напоследък съм такъв докачлив.
— Да те назначат на работа, не е толкова лошо.
— Ти не разбираш. Тя ме извика на среща. Един от служителите й ме заведе чак на
покрива на нейната сграда на „Уорли сийфейс". Има офиси там. Не бях я виждал от доста
време. Тя беше… и двамата бяхме заети.
Понечи да каже още нещо, но стисна устни. Изчаках, после го подканих: — И?
— Тя… изглеждаше изумително! Подстригала се е. Страшно е хубава така. Беше в
червено. На покрива подухваше вятър. Погледнах я. За миг си въобразих, че ме е извикала
там, за да ми каже, че…
Главата му клюмна и той се втренчи в дланите си.
— Обаче те е извикала да ти предложи работа.
— Да.
— За много пари?
— Да. Даже за прекалено много.
— Добре — казах. — Тя се опитва да те предпази. Привързала се е към теб. Двамата
заедно преживяхте много. И сега, когато бюро „Изгубена любов" отново те връща на улицата, се тревожи.
— Наистина ли мислиш така?
— Мисля, че така ти дава да разбереш, че не си й безразличен. Не е лошо, напротив, добре е!
— Може и да си прав. Онази нощ тя едва не ме целуна, помниш ли?
— Каза ти да млъкнеш и да я целунеш. Може би така трябваше Да направиш.
— Знаеш ли — заговори той умислено. — С новата Дива трябва като че ли да посвикна.
Старата Дива знаех винаги какво мисли и какво ще каже. А щастливата и усмихната Дива е
неразгадаема. Като радар в снеговалеж. Сякаш трябва отново да се влюбя в същата жена.
— Виж, едно време четох една книга, казваше се „Жените, ръководство за идиоти".
— И какво разбра?
— Нищо. Обаче потвърди нещо от собствения ми горчив опит — няма как да знаеш
какво се върти в ума на една жена, докато тя не ти каже. А за да ти го каже, трябва да я
попиташ. Някой ден трябва да попиташ това момиче, ако нещата са сериозни.
— Смяташ ли, че трябва да приема работата?
— Не, разбира се. Ти работеше за баща й. А сега работиш за себе си. Тя повече ще уважи
един отказ, отколкото съгласието ти. Сигурно ще си намери друг начин да те държи близо до
себе си.
Той стана и поиска да си измие чашата. Сложих я обратно на масата.
— Ти си добър човек, Навин. И тя знае колко си добър.
Той тръгна да излиза, но се врътна бързо в боксьорски пирует.
— Ей, да не забравиш за гонката довечера.
— Каква гонка?
— Не знаеш ли? Чару и Пари посетиха бордея, а пък аз предизвиках Бенисия да се
състезаваме. Всичко е уредено.
— И Бенисия се съгласи?
— Навита е.
— Вижда ли се с нея?
— Нещо такова. До скоро.
— Чакай малко! Как така „нещо такова"?
— Уредих си среща с нея, за да купя украшения — каза той. — Само така можеш да я
видиш. Труднодостъпно момиче е. Настани ме на килима в един много стар апартамент.
Наела го е за нейния бизнес. И по време на срещата беше с никаб[99].
— Изцяло забулена в черно или само с маската?
— Само с маската. И какви очи само, човече!
— Тя мюсюлманка ли е?
— Не. Попитах я, каза, че не е. Просто никабът я кефи. То не е точно никаб. Всъщност
носи нещо като тъмни очила, които закриват цялото й лице и имат процеп само за очите.
Сигурно са по специална поръчка. Ама какви очи само, човече!
— Герой с маска. Карла страшно ще я хареса.
— Какви очи само, човече! — отново възкликна той.
— Навин, успокой се. И как мина с Бенисия?
— Направихме сделката — накупих от нея украшения от Раджа-стан, за да покажа
добрите си намерения, а после й обясних ситуацията. Тя се съгласи, но при едно условие.
— Да, без условия няма как.
— Трябва да изляза с нея на среща.
— Ако победиш или ако загубиш?
— При победа, загуба или равен резултат.
— Ти майтапиш ли се?
— Не, напълно сериозно.
— По дяволите, Навин! Дива надали ще погледне с добро око на това да излезеш на