вътрешно. Последният й приятел умря от хероин, нали помниш?
— Аз не вземам хероин.
— Ти си наркопласьор, Винсън.
— Винаги съм я държал настрана от това — заяви отбранително той. — Тя нищо не знае
за моите занимания.
— Макар и слабо да познавам това момиче, смятам, че за нея има значение с какво се
занимаваш. Не знам, Винсън, но ми се струва, че може да ти се наложи да избираш между
парите и момичето.
— Без парите, които изкарвам, не мога да живея така, Лин, обичам да живея нашироко.
— Ами заживей по-натясно.
— Но Ранвей…
— На Ранвей много ще й се понрави, стига да оставиш домашната помощница, която тя
много харесва.
— Първо ще трябва да я намеря.
— Ще я намериш. Или тя ще те намери. Тя е умно момиче. По-силна е, отколкото
изглежда. Ще се оправи.
— Благодаря ти, Лин. — Той стана да си върви.
— За какво?
— Задето не ме мислиш за глупак, че съм се загрижил толкова, че толкова я обичам.
Ченгетата ме мислят за луд.
— Ченгетата мислят за луд всекиго, който доброволно влезе в полицейския участък, и не
е като да не са прави.
— Наистина ли мислиш, че тя ще се върне при мен?
— При теб може и да се върне, но не и при онова, което вършиш.
Той тръгна бавно надолу по стълбите, клатейки угрижено глава.
Вярата е безусловна любов, а любовта — безусловна вяра. Винсън, Навин и аз бяхме
влюбени мъже и не бяхме с жените, които обичаме, затова вярата ни бе като дърво, което не
хвърля сянка. Надявах се на Винсън да му провърви и Ранвей да иска да я намерят. Надявах се
Дива да даде на Навин подслон. Надявах се и кроежът на Карла, какъвто и да бе той, да не
погуби онова, което имахме. Почти имахме.
ШЕЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ТЪКМО ПОНЕЧИХ ДА ЗАТВОРЯ ВРАТАТА, когато този път Дидие застана от другата й
страна и я бутна с длан.
— Имам проблем — заяви той и се тръшна на дивана.
— Ще взема да ви таксувам аз почасово на тоя диван — казах.
— Довечера има необикновено парти.
— Ахам.
— Карнавал.
— Дидие, ще затворя.
— При най-добрия костюмиер обаче бяха останали само два костюма, затова ги запазих
и двата, но не мога да избера!
— С какво разполагаха?
— Гладиатор и балерина.
— Не виждам какъв е проблемът.
— Проблемът? Не виждаш какъв е проблемът? Дидие съвсем очевидно е идеален и за
двете роли, затова изборът между тях е невъзможен.
— Дам, разбирам.
— Лин, какво да правя?
— Съветвам те — подзех, поемайки енергия от Олеговия диван — да се маскираш до
кръста като гладиатор, а от кръста надолу — като балерина. Ще си гладиерина.
— Гладиерина! — възкликна той и се юрна към вратата. — Трябва Да го пробвам още
сега!
И изтърча надолу по стълбите, а аз притичах до вратата и най-сетне успях да я затворя.
Уж трябваше да се зарадвам, но не ми беше весело. Не обичах затворените врати. Не обичах
затворените врати, които сънувах и по които думках нощ след нощ.
Настаних се в креслото, но не можех да пиша. Задържах погледа си върху заключената
врата nk-дълго, отколкото трябваше, и отново се озовах в затвора.
Всеки удар, стоварил се върху окования, всяка инжекция, усмиряваща бунта, всяко
умъртвяване на волята с електричество нанася оскърбление на нашата същност — каквато е
отредено да бъдем един ден. Времето е мебрана, съединителна тъкан, нея можеш да
нараниш. Времето не лекува всички рани: то е раните. Само любовта и прошката могат да
излекуват раните.
Омразата винаги оставя петно. Ала понякога тя не е твоя омраза- Случва се да си
прикован и омразата, вбита в теб, да е чужда омраза, покълнала в чуждо сърце. Да се
отърсиш от нея, е нужно Повече време, отколкото е нужно на раната да зарасне.
Дори един ден да открием как да сплетем нишките на любовта и вярата, които срещаме
в живота, върху кожата си винаги ще носим петното на онова, което не може да бъде
забравено: вчерашният ден отново ще се взира в мен, когато погледна заключена врата.
Бях задълго изгубен, извън приятелите, извън любовта, сам се заключвах в спомени за
страха, гнева, бунта, за размириците в затвора, опожарения параклис, тежковъоръжената
охрана и мъжете, предпочитащи да умрат пред това да изтърпят и ден повече, точно както и