Санджай и калиптрата[100], от която се разви Компанията на Вишну, но в кървавия пожар
само името Кадербай имаше силата да подейства като инстинкт и да раздели вълните от
забързани хора.
Толкова се страхувах да не изгубя Рави и да ми се наложи сам да си пробивам път в
тълпата, че карах почти залепен за него и на няколко пъти ударих калника му.
Той отмерено натискаше клаксона, за да ме успокои, а после отново закрещяваше
незабравеното име:
— Кадербай!
Стигнахме до ъгъла, близо до джамията, но пътят ни бе отсечен от висока стена —
мотоциклети, ръчни колички и велосипеди, струпани на тротоара. Приливът от народ се
изля в друга посока и се разтече из пролуките между колите на улицата.
През арките между тротоарните тенти зървахме дим, пламъци и пожарни коли. До нас
уличното платно се бе превърнало в масивно здание от автомобили и автобуси.
Набутахме мотоциклетите в един вход, вързахме ги с моята верига заедно и се
закатерихме по неочакваната стена от велосипеди, кошници и талиги, като се провирахме
под окачените дюкянски табели.
Скочихме от стръмната метална урва и се приземихме зад полицейското отцепление, където бе краят на блъсканицата. Парче въже, опънато между бронята на един „Амбасадор" и
дръжката на ръчна количка, бе единствената преграда, която възпираше наплива от хора.
Провряхме се под въжето, прокраднахме се край дюкяните към джамията и се насочихме към
къщата на Кадербай.
Пожарните коли обливаха стените на джамията с мощни струи в опит да потушат
пламъците. Тя изглеждаше непокътната, но когато се провряхме през черните змии на
пропускащите вода пожарникарски маркучи, видяхме, че с къщата на Кадербай е свършено.
Самотен отряд пожарникари се опитваше да овладее огъня, но усилията му бяха
насочени главно към опазване на джамията и предотвратяване на още по-голяма катастрофа
на улицата.
На мястото вече бяха пристигнали мъже от няколко мафиотски компании. Те стояха
напреко на тясната улица, втренчени в огнените езици, които рисуваха гняв по лицата им.
Повечето бяха хора на Хюсеин, но имаше и неколцина на Вишну, както и гангстери от други
банди. Общо около двайсетина души. Абдула стоеше в центъра. Свиреп огън гореше в очите
му.
Пожарникарите удържаха гангстерите, умолявайки ги да се отдръпнат назад и да ги
оставят да си вършат работата. Абдула разкъса кордона, блъсна трима, събори един
пожарникар, който се опита да му попречи да влезе в сградата, и изчезна сред пламъците.
Мафиотите гледаха пожарникарите, питайки се дали те ще тръгнат на бой. Нали са
служители в униформи — за мафиотите всеки Униформен е от противника.
Но пожарникарите се отдръпнаха. Плащаха им да спасяват хора, не да се бият с тях.
Полицията, на която плащаха да се бие с хората, нахлу на тяхното място.
Боят с ченгета е сложна работа. Много ченгета обичат побоищата, но се придържат към
някакви правила. Без да осакатяват, без да използват оръжия: само откровено млатене да си
начешат крастата. Долу-горе е това, но има и две особености. Първо, ченгетата имат много
дълга памет, по-дълга от повечето престъпници, които съм срещал и които са далеч по-
склонни да простят и забравят. И второ, ако нещата излязат извън контрол, имат право да те
застрелят.
Мъжете от Компаниите оставиха оръжията си настрана и се наредиха пред горящата
сграда. Ченгетата нападнаха с всичка сила и гангстерите се хвърлиха в отбрана.
Във всеки момент от живота си човек прави избор. Гледах как боят започва с почти
числено равенство и мафиотите успяват да удържат позициите си. Видях как нова група
ченгета притичва на помощ. Рави се дръпна от мен и с още един гангстер, Пиниза, скочиха в
мелето, запокитвайки живота си в боя. Можех да остана на мястото си. Можех само да
гледам. Не го направих. Пуснах ножовете си зад една ръчна количка и се хвърлих в
неразборията, в която не трябваше да е никой от нас.
Не тичах дълго. Едно ченге ме халоса още преди да съм стигнал. Действаше чевръсто и
бързо. Чух гонга, но не знаех за кой рунд. Инстинктивно се свих, прикрих се, а после
замахнах, но полицаят вече лежеше в краката ми. Тони Дългия, високият кльощав Тони, го