беше съборил.
Двамата попълнихме редиците на Компанията. Ченгета притичваха на помощ на
ченгета. Хората се биеха и залитаха. Ченгета удряха ченгета. Мафиоти удряха приятели.
Бях сграбчил един полицай за ризата и я усуквах, за да го придърпам към себе си, мислейки, че така няма да може да ме удари.
Сгреших. Оня замахна над лакътя ми с юмрук и го заби в главата ми на място, откъдето
се изключва околният свят. Далече-далече оттук, в някаква стая, с някакъв руски писател, засвири „Клаш".
Залитнах назад, ръцете ми инстинктивно стиснаха дрехата му и той падна заедно с мен.
Но с него паднаха и други ченгета, увлекли, на свой ред, гангстери. Изгорялата фасада на
къщата бе започнала да се руши и срутва. Рухнахме сред сгурия и въглени.
Не знам колко души се бяха стоварили върху ченгето, което беше отгоре ми: цялото
човечество сякаш бе върху мен. Задушлив пушек изгаряше очите ми, все едно вече бяха
запалили благовония за мъртвите. Тлеещите парчета сандалово дърво напояваха въздуха с
миризмата си.
Обгорени страници от свещени книги присветваха сред отломките. Дишах смрадта на
изгоряла коса и на твърде много пот от твърде много затиснали ме тела.
От къщата екнаха изстрели и засвистяха куршуми. Зарадвах се някак, че съм затиснат.
— Патроните избухват от горещината! — извика един полицай на марати. — Гърмят
напосоки. Не стреляйте.
Ченгета и мафиоти, струпани върху мен, не искаха да рискуват. За да се предпазят, те
инстинктивно се притиснаха надолу към единственото укритие, което имаха — тоест към
мен. Дишах ситно-ситно като заек. Патроните спряха да гърмят, когато призрачните
пълнители се изпразниха, но после арката над нас поддаде. Мелето се притисна още по-
силно надолу.
Отломки от свещените текстове по арката се посипаха върху нас. Не можех да помръдна
с ръце. Пръстите ми продължаваха да стискат ризата на ченгето. Нищо не виждах. Вдишвах
пепел заедно с въздуха, но се радвах, че поне имам въздух.
А после всичко свърши. Полицаите и гангстерите със залитане и препъване започнаха
да стават един по един. Ченгето отгоре ми се надигна последно. Опита се да пълзи. Улових
го за дрехата, но той упорито продължи да лази на колене, без да ме поглежда, и накрая го
пуснах.
Станах, избърсах очи и погледнах изпепелената къща — горящия дом, в който Кадербай
часове наред ме бе поучавал и посвещавал часове от своя живот, за да водим философски
спорове.
Жълто-червени пламъци рисуваха трептящия силует на вътрешния двор с арките.
Преградите между помещенията се срутваха на огромни плоскости. Пламтеше дървената
конструкция — кристална решетка от горящи греди. Всичко си бе отишло. Нямаше го.
Беше непоносимо. Не можех да го приема. Мястото, което в моите представи бе вечно, се превръщаше в пепел.
Обърнах се и видях Абдула, опрял коляно на празното място до Джамията. Държеше
Тарик, момчето-крал, в прегръдките си. Хората, изразявайки уважението си, се бяха
отдръпнали. Абдула държеше момчето, но Тарик бе вече склонил глава към гроба, а силните
МУ млади ръце висяха като водорасли в океана на времето.
Боят съвсем секна. Полицаите поставиха нова оградителна линия на почтително
разстояние. Хора се втурнаха да докоснат дрехата на мъртвото момче.
— Назир? — изрекох към Абдула, когато успях да пробия плета от скърбящи. — Видя ли
го вътре?
— Вдигнах тялото му от момчето — отвърна, все тъй коленичил, а по лицето му се
стичаха сълзи. — Няма го вече. Неговото тяло не успях да спася. Когато взех Тарик, Назир
вече беше мъртъв, гореше.
И Абдула умираше, знаехме го и двамата. Бе се зарекъл на Кадербай да пази момчето с
цената на живота си, а момчето загина. Безжизненото му тяло — дрипаво знаме върху
коляното му. До последен дъх Абдула щеше да преследва убийците на Тарик и Назир, за да
зърнат в сетния си миг отражението на това знаме.
— Сигурен ли си, че беше мъртъв?
Той ме погледна. Очи, пълни с ирански пустини.
— Добре, добре — казах. Бях твърде потресен да направя друго, освен да се съглася.
Назир бе стълб, каменен стълб — мъжът, който щеше да разказва историята дълго след
като другите са издъхнали.
— Значи вече е бил мъртъв, когато го откри?