работническата му младост с марсиански канали и гънки по възлестите му пръсти, някои
дълбоки като рани от нож.
Описвах Тарик. Описвах капчиците пот, избиващи над горната му устна, когато се
правеше на такъв, какъвто не е. Описвах точността на движенията му, сякаш животът му бе
безкрайна чаена Церемония.
Описвах и колко беше красив. В това непохватно момче вече прозираше красивият мъж: лице, което щеше да кара момичетата да се подсещат за него неведнъж, и храбрият поглед, който щеше да е предизвикателство за всеки друг мъж.
Опитах се да го опиша, да го запазя, да го спася — него и Назир — в думи, които може
да оцелеят.
Писах, докато нещо пресъхна или всичко пресъхна — и стигнах там, където свършват
думите, свършват мислите и остава само чувство, усещане, самотно биене на сърце, което
отеква в студените дълбини на океана навън, и заспах, и сънувах как Карла ме измъква от
горящ дом и целувките й прогарят любов в кожата ми.
ДВАНАЙСЕТА ЧАСТ
ШЕЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
СЪБУДИХ СЕ И ОТКРИХ, че не целувките на Карла изгаряха кожата ми — бях заспал
по лице върху статуетката на бог Шива и тризъбецът му бе вдълбал клеймо върху бузата ми.
Влязох под душа и пак се изкъпах, решен два дни да не отключвам и да продължа, може би, бдението си за мъртвите. Но когато се подсуших и се погледнах в огледалото, следата от
тризъбеца още бе там и изглежда щеше да остане и през следващите няколко дена, преди да
изчезне. Взрян в безумието си, осъзнах, че щом така съм се подредил — сам да сложа клеймо
на лицето си, когато навън имам толкова врагове, които биха се радвали да го сторят — значи
е време да спра.
Заедно с тази отрезвителна мисъл ми хрумна и че Карла може да си е тръгнала по-рано
от фетишисткото парти и заради размириците да е закъсала някъде из Островния град.
Облякох бойните доспехи, проверих си джобовете и излязох в празния коридор. Вратата към
стълбите беше барикадирана с мебели. По онова време бе обичайна практика за хотелите
при полицейски блокади в града — за да се осигури безопасността на гостите от едната
страна на барикадата и да държи размирниците от другата.
— Цял южен Бомбай е блокиран — обади се Джасвант иззад вестника. — Провървя ми, че си взех вестник. И не, няма да ти го дам, Докато не го прочета.
— Къде?
— Никъде няма да ти го дам. Има опашка преди тебе, баба.
— За блокадите питам — къде са?
— Навсякъде.
Блокадата значеше, че не мога да се движа през деня из града. Никой не можеше.
— За колко време?
— Тебе пък какво те засяга?
— Мамка му, Джасвант! Какво ти е предчувствието? Един ден, четири дни, колко?
— Предвид всички пожари и размирици от снощи залагам на три дни — отвърна той. —
И пак питам, тебе какво те засяга?
— Три дни? Надали ще ми стигне вдъхновението за три дни.
— Вдъхновение! — Джасвант свали вестника и се завъртя на новия си тежкарски
директорски стол да ме погледне.
Натисна някакво копче на бюрото си и един панел в стената се плъзна встрани. До мен
се откри таен долап, пълен с алкохол, цигари, разни неща за хрупане, зърнени закуски, кутии
с мляко, захар на бучки, буркани с мед, консервирана сьомга, консерви печен зрял боб в
доматен сос, пачки кибрит, свещи, комплекти за първа помощ и нещо неясно какво, мариновано в буркани.
Той натисна още едно копче и около долапа замигаха шарени лампички.
— Ей! — Той се втренчи в тризъбеца на лицето ми, огрян от цветните светлини. —
Знаеш ли, че имаш белег от тришула на лицето си?
— Джасвант, да не задълбаваме в личен план. Той махна с ръка към пълния с наслади
долап.
— Аз винаги с удоволствие се придържам към деловия тон, баба — каза той, като
вдигна последователно двете си вежди. — Има и музика.
Натисна и трето копче и от тонколоните на бюрото му гръмна бхангра, денсмузика.
Преспапието затанцува с телбода върху стъкления плот на бюрото, подскачайки напред и
назад около отразената усмивка на Джасвант.
— Ние, сикхите, знаем да се приспособяваме — надвика той музиката. — Ако искаш да
преживееш Третата световна, се засели в сикхски квартал.
Остави песента да свири до края, а тя никак не беше от кратките.