— Какво искам ли, жалко хазайско подобие на пенджабец?! Искам да те удуша с твоя
тюрбан и да те промуша с твоя кирпан[103]!
— Само през кръстения ми задник — отвърна той. — Какво точно искаш?
Погледнах Рандъл, който сякаш се забавляваше. Погледнах и Винсън — той точеше лиги
по ръката ми. Нямаше ни най-малко съмнение, че се забавлява. Погледнах и заключената
врата към собствената си хотелска стая.
— Джасвант, ако обичаш, бих желал да вляза — процедих възможно най-мило през зъби.
— Няма проблеми — отвърна той. — Водиш ли с тебе някой зомбясал?
— Джасвант, отваряй шибаната врата!
Барикадата със скърцане и трясък се дръпна от вратата и ние се промушихме вътре.
Джасвант изтика скулптурата отново на мястото й, бързо се обърна и посочи пиянски
залитащия Винсън:
— Той изглежда зомбясал!
— Ще се напикая! — изломоти Винсън.
— Изпуска ли течности? — Джасвант отстъпи една крачка назад.
— Ще се изпусне на пода, ако не млъкнеш — отвърнах и се опитах да се промуша край
него.
— Видя ли навън зомбясали? — попита Джасвант.
— Стига с тия зомбясали! — Поведох Винсън към стаята си. — Това е Рандъл.
— Здравей, Рандъл, аз съм Джасвант. Как е навън?
— Спокойно засега — отвърна Рандъл. — Но съм напълно съгласен с теб, че трябва да
сме бдителни относно зомбита. Благоразумието е единствената мъдрост относно
немъртвите.
— Точно така! — Джасвант се върна на стола си. — Все това им разправям. Мор. Хаос.
Ситуации като днешната. Винаги така се започва.
— Джасвант — обадих се, докато се мъчех да крепя Винсън прав и едновременно с това
да си отворя вратата, което се оказа изненадващо трудно. — Ще ми трябват още припаси.
Имам гости, както виждаш.
— Имаш и още как, задник чуждестранен! — разсмя се той. Отворих и в стаята си
заварих Дидие заедно с Олег и Дива с
другите две Диви — Чару и Пари.
Всички бяха в карнавални костюми. Дива беше с леопардово трико. Дидие бе свалил
гладиаторската броня с изключение на кожената маска на лицето и останал по пола-пачка и
чорапогащи. Олег се бе пременил като римски сенатор със сандали и тога, сдиплена от един
от моите чаршафи. Чару и Пари бяха котенца с ушички и дълги опашки — Чару беше сива
персийка, а Пари — черна като нощта.
— Лин! — извика Дидие, разположил се до Дива върху сваления на пода дюшек. —
Закъсняхме за купона, каквато е модата, и преди да стигнем, ни спряха на един пост —
затова се върнахме тук тъкмо когато блокираха целия град.
— Здравей, Лин — поздрави Дива. — Нещо против, че сме тук?
— Не, разбира се. Радвам се да ви видя. Това е…
— … Рандъл, госпожице Дива. А вашето прекрасно лице няма нужда от представяне!
— Уау! — възкликнаха Чару и Пари.
— Това е Чару, а това е Пари — представи ги Дива.
— Тя е в ашрам — каза Винсън, като се ръкува с Пари.
— Да не е обладана от духове? — попита Пари.
— Или умира от неизлечима болест? — предположи Чару.
— Какво? — Винсън се клатушкаше и се опитваше да се фокусира. — Много, ама много
ми се пишка!
Заведох го в тоалетната и затворих вратата.
— Много изтормозен изглеждаш, Шантарам — каза Дива, стана и Разтвори обятия. —
Дай да те прегърна, йаар!
Тя ме прегърна и седна до Дидие на дюшека, който ми изглеждаше някак познато.
Надникнах в спалнята си през вратата. Дюшека го нямаше. Голата дървена основа на леглото
приличаше на ковчег. Дюшекът лежеше на пода.
— Дано не възразяваш, Лин — каза Дидие, който пресушаваше запаса ми против
зомбита. — Нали всичките заседнахме тук дявол знае за колко време и да преместим дюшека
ти, ми се стори най-правилно.
— Джасвант! — провикнах се към управителя. — Имам още гости. Купувам целия ти
запас!
— Така не се прави, баба, нали знаеш! — викна той в отговор.
— Джасвант, или аз ще дойда, или ще ти пратя Дидие да преговаря с теб!
— Приемам извиненията. Всичко е твое.
Той донесе в стаята каси с бутилирана вода и кашони. После се върна с газова бутилка и
двоен котлон. Сбута настрана бележниците и записките ми, намести котлона и го запали със
запалка на батерии с форма на пистолет. Пусна силно газта, понамали я и пак я увеличи, сякаш пускаше светулки от бутилка.
— Уау! — възкликнаха Чару и Пари. Джасвант се поклони.