те разтапя, йаар!
„В нашия прекрасен Бомбай горят пожари — помислих. — Къщи изчезват. Хора
загиват."
— Да — казах, взрян в нея. Не разбирах защо не се готви за няколкодневна блокада на
града, но се радвах да доловя тигърското ръмжене на старата Дива.
— Значи няма проблем?
Тя ме гледаше с невинен въпрос в очите. — Не.
— И между Карла и Рандъл няма абсолютно нищо? Защото той просто е толкова секси, че направо не е за вярване!
Светът не трябва да се мени тъй бързо и тъй необяснимо, но той все тъй се мени.
Нищичко не разбирах. Карла яха мотора с Бенисия, Навин вози Кавита, Дива се заиграва с
Рандъл, стаята ми е пълна с хора, изчакващи бурята да отмине. Имах само едно спасително
въже в тази буря — Карла, която може би бе закъсала някъде и ме чакаше.
— Спокойно, Дива, всичко е наред.
Тя изприпка от спалнята ми, затворих след нея, облегнах се на вратата, но не заключих.
Не исках да чуят превъртането на ключалката и да се почувстват нежелани. Бяха добре дошли
да останат и месец, мен ако питаха. Затиснах вратата с гръб, очаквайки всеки момент някой
да влезе, но имах нужда да бъда за минута сам със себе си.
Кавита бе права. Карла никога не слизаше от олтара в душата ми, дори когато палех
свещите на предаността с Лиса. Карла беше олтарът в душата ми още от първия миг, в който
я видях.
Грях ли е да даваш любов някому, когато не можеш да му отдадеш сърцето си? Умирахме
ли отвътре — за малко, или пазехме любовта жива? Раняваше ли крилете си тя, гълъбицата, когато изхвръкваше през отворения прозорец? Дали животът ни бе щастлив заедно, както си
мислех, или само си представях, че съм щастлив? Може би бях живял с Лиса в лъжа, а може
би мамих себе си, че живея?
В съседната стая цареше смях и веселие — спасителна лодка, понесена от неудържими
вълни. И за една спокойна минута на нежелана истина вратата на стаята ми се превърна в
стена на изповедалня и всичките ми греховни деяния и бездействия ме разтърсиха от дъното
на душата ми — Назир и Тарик, пренебрегнати приятели, изгорели и простреляни, и Лиса, пренебрегнатата любов, изгубена завинаги. Разкаяние, че съм бил тъй себичен, пропълзя по
кожата ми. Молех мъртвите за прошка.
Смях и тропот на крака по пода биеха по вратата и ме тупаха по гърба. Не знаех
опрощение ли ми дават, или настояват да се покая. Реших, че и двете, и се заех да разчистя
спалнята си; някой от оцелелите в съседната стая можеше да потърси къде да си легне.
Постлах чаршафи и одеяло на дървения нар, та на всеки уморен да му е удобно да поспи.
Малко разтребих, сложих книгите си в единия ъгъл, китарата — в другия и забърсах пода с
влажен парцал.
И някъде в тази неочаквана грижа към неочакваните гости, някъде сред неговия покой, неговата простота и необходимост, ручеят от съжаление се разля в река и аз спрях да се
измъчвам заради Кавита и Лиса.
Където и да бяха и накъдето и да отиваха — живи и мъртви — престанах да се
измъчвам. Спомних си как се смееха, как ги разсмивах и двете. Умислен в това, аз се
усмихнах — тази усмивка отвори зарешетения прозорец и ги пусна на свобода.
СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА
КОГАТО ЖИВЕЕШ КАТО БЕГЛЕЦ, сам си слагаш прегради. Всекидневната ми бе пълна
с мирни приятели, но и с опасни оръжия. Всяко оръжие бях разположил внимателно, с оглед
на всеки ъгъл и всяка мебел, от балкона до входната врата, като вземах предвид всяка
евентуална атака. Не предполагах, че в стаята може да нахлуят приятели.
Върнах се във всекидневната и събрах бележниците и записките, които Джасвант беше
жертвал заради своя котлон.
— Хора, хора! — подвикнах и прекъснах разговорите им. Всички вдигнаха очи, усмихнати.
— Аз очаквах неканени гости, но вместо тях тази вечер ми дойдоха желани гости!
Те нададоха радостни възгласи и заръкопляскаха.
— Не, чакайте! Вие всички сте добре дошли, разбира се, а и благодарение на
предвидливостта на Джасвант разполагаме с достатъчно храна, вода и каквото трябва, докато всичко отмине.
Отново нададоха възгласи и заръкопляскаха.
— Не, чакайте! Вижте, аз очаквах неканени гости и затова тук-таме съм поставил
оръжия.
Те примигаха насреща ми. Сигурно го мислеха за шега и чакаха да произнеса финалната