Погледнах го: мислех за сгради в пламъци, за приятели в пламъци.
— Този поглед „да" или „не" значи? — попита ухилено.
— Имаш ли намерение да пишеш за това, което става тази нощ?
— Да, мамка му! Запечатвам всичко като с фотоапарат. Ти не го ли правиш? Ситуацията
е доста необичайна, компанията — особено пъстра. Искам да кажа…
— Отваряй си очите. Когато в Бомбай лумват пожари, сгради като тази обикновено
изгарят. Не се шегувам. Затова не пих и не се напуших. Гадна работа. Трябва да си нащрек, докато ме няма.
— Не се тревожи за спасителната лодка, докато те няма — усмихна се той. — Като
доплуваш обратно, всички ще са си тук.
— Това сега си го писал, нали?
— Чьорт, да. Страшно ти благодаря за всичко, Лин. Много съм Ти признателен.
— Ако Карла се върне преди мен, я задръж тук.
— Обиждаш ме! — възкликна той. — Това вече го каза.
— Имам предвид, пази я над всичко и над всички. Нали ме разбиращ?
— Разбирам — ухили се той. — Става все по-добре и по-добре.
Върнах се в стаята, облечен за битка. Дидие играеше с Дива на „камък-ножици-хартия".
Чару и Пари се мъчеха да обяснят правилата на Винсън, който виждаше само някакви
ръкомахания насреща си и нищо не вдяваше. Рандъл записваше резултатите и възпитано
мамеше. Всички се смееха. Тръгнах към коридора.
— Уф, пак ли трябва да местя барикадата? — измрънка Джасвант.
— Да, Джасвант, отвори.
— Има бандобаст бе, идиот! След два часа ще се зазори и тогава ще си на пушка!
— На мушка. „На пушка" значи друго. Отвори.
— Разбираш ли — подхвана търпеливо той, — че всеки път като изтикаш барикадата, отслабваш силата й?
— Джасвант, моля те.
— Ако моят приятел, парсът, беше тук, щеше да изобрети подвижна барикада за подобни
непредвидени случаи, но…
— Джасвант, изтикай барикадата, а ако ме питаш, като си дойда, пак за парола, ще хвана
бижутер да ти я гравира на карата[104].
— Залагам тлъстия си пенджабски гъз, че ще го направиш — заяви той и намести
внушителното си шкембе под внушителната си гръд. — Приемам извиненията.
Той изтика барикадата от вратата, но тъкмо когато се провирах през нея, ме спря.
— Ако госпожица Карла се върне, с мен нищо няма да я застрашава!
— Джасвант, току-що ми стана приятел.
— Има такса за охрана — каза зад мен, докато прекрачвах вратата. — За услугите ми
като бодигард. Ще ти я пиша на сметката.
Запрескачах стълбите надолу покрай стената и заварих Доминик нетърпеливо да ме
чака на алеята под арката.
— Доста се забави — каза, като потеглихме. — Бездруго не ми е лесно да обяснявам
присъствието ти, няма нужда да закъснявам и за дежурство.
— Успя ли да поспиш? — подвикнах над рамото му.
— Един час. Ти?
— Имах гости. Какви са последните новини? Зле ли е?
- Много зле. — Докато се носехме, отражението на мотора се стрелкаше насам-натам по
осветените стъкла на витрините. — Пожари в Донгри, Малад и Андери. [105] Стотици са
загубили домовете и магазините си. Гара „Виктория" е задръстена от народ — или се крият, или напускат града.
— Сблъсъци?
— Водачи от индуистката и мюсюлманската общност са събрали хората си. Когато
избухне пожар в индуистки район, пристигат студенти индуисти. Правят кордон от
свидетели, за да не се допуска насилие. В мюсюлманските райони е същото. Не искат да
стане както при последните размирици в Бомбай.
— Справят ли се?
— Засега доста добре успяват да запазят мира. Трябва да вземем да вербуваме някои от
тях. В полицията такива момчета ни трябват.
— Кой пали пожарите?
— Когато в Бомбай пожар изпепели едно място… — той се изплю на платното, — …
изниква мол или жилищна сграда.
Понякога спекуланти се възползваха от напрежението между религиозните общности и
опожаряваха цели улици с дюкянчета, които заставаха на пътя на техните планове. Те
наемаха хулигани, които връзваха на главите си оранжеви ленти, когато палеха
мюсюлмански магазини, или зелени, когато опожаряваха индуистки улици.
Доминик не се отнасяше цинично към тази истина: той бе нейна жертва. На трийсет
години Доминик вече имаше три деца — две момичета на десет и на осем и четиригодишно
момченце. Беше отруден мъж, денонощно рискуващ живота си заради униформата и загубил