Тя погледна към Махан и Доминик сред осветеното празно пространство.
— Той е таксито, което ще ни откара у дома — казах. — Ако не възразяваш да се возим
тримата.
— Стига аз да съм по средата — каза и ме прихвана подръка.
— Как стопира камиона?
Тя ме спря на пустото кръстовище, преди да стигнем при Доминик, награби ме за яката
на елека, придърпа ме и отново ме целуна. Когато излязох от зашеметението си, вече беше на
една крачка от мен, а аз все още стоях приведен, все едно имаше защо. Ченгетата
подсвиркваха, запяха и затанцуваха. Притичах обратно към тях и им я представих.
— За мен е удоволствие, госпожице Карла — каза Доминик. — Търсихме ви и по най-
високопоставените, и по най-долнопробните места.
Дискретност в Индия означава да не пречиш на някого да изтърси нещо недискретно.
— Колко любезно, Доминик — отвърна чувствено Карла. — С най-голямо желание ще
изслушам доклада ви за тези долнопробни места, когато не сте зает да спасявате града.
Потеглихме и тримата с мотора. Карла бе прилепила гръб до гърдите ми и стискаше
елека ми, за да се крепи, затворила очи и опряла глава върху мен. Щеше да ми е още по-
хубаво, ако не бе обвила Доминик с крака, поставила стъпала върху резервоара на мотора.
Минавахме през постовете като омагьосани. Доминик повтаряше само една мантра, за
да премине през полицейските барикади-„Не питайте" — обявяваше той на марати.
Никое ченге не попита нищо. Никое дори не трепна. „Харесвам ченгетата — каза ми
веднъж един мъдър затворник. — Те мислят като нас, действат като нас и се бият като нас.
Те са престъпници, които са се продали на богаташите, но са престъпници."
Доминик ни остави в уличката зад хотела.
— Благодаря, Доминик — каза Карла и сложи ръка на сърцето си. — Много приятно
пътуване.
Дадох му всички пари, които имах в себе си. Основно щатски долари, но имаше и други
от аварийния запас, който носех за непредвидени разходи. Общо към двайсет хиляди долара.
Толкова ми минаваха през ръцете за два дни, но за човек, който живееше с петдесет долара
месечно, това бяха много пари. Стигаха за едностайна къща, за каквато мечтаеше, защото
ченгето спасител на града по време на блокадата — както мнозина от полицаите — живееше
в бедна колиба.
— Много са — намръщи се той и разбрах, че съм го обидил.
— Само толкова имам по джобовете, Доминик — принудих го аз да ги вземе. — И да
бяха повече, пак щях да ти ги дам всичките. Толкова се радвам, човече! Длъжник съм ти. Ако
ти потрябвам за нещо, непременно се обади.
— Благодаря, Лин. — Той пъхна парите в пазвата си. По погледа му пролича, че няма
търпение да си отиде до вкъщи след дежурните обиколки, за да каже на жена си.
Потегли, а Карла тръгна по алеята под арката.
— Задръж! — хванах я аз за лакътя. — Мадам Жу има навика да изскача от тъмното.
Карла обърна поглед към Щората, която просветляваше хоризонта около сградите в
мръсносиво.
— Надали ще се покаже денем — каза тя и закрачи напред. — Вредно е за нейната кожа.
Изкачихме стълбите до барикадираната врата на етажа ни.
— Кажи паролата! — провикна се Джасвант.
— Дебилия! — ревнах.
— Ти да не си шибан екстрасенс, бе? — Барикадата не проявяваме никакви признаци за
промяна. — Откъде я научи?
— Джасвант, отваряй. Водя зомбясало момиче.
— Зомбясало…?!
— Отмести… барикадата… и… отвори… вратата!
— Баба, ти нямаш никакво усещане за игра — каза той и отмести художествената
инсталация. Открехна вратата и Карла се вмъкна вътре.
— Изобщо нямате вид на зомбясала, госпожице Карла! — избликна във възторг
Джасвант. — Толкова сте лъчезарна!
— Благодаря, Джасвант — отвърна Карла. — Случайно да имаш запаси за ситуации като
тази?
— Госпожице, знаете ни нас, сикхите! — отвърна Джасвант, като си сучеше брадата.
— Джасвант, открехни още малко вратата. — Още се мъчех да се провра.
Той отмести съоръжението, процедих се вътре и той го изтика обратно.
— Какво ще докладваш? — попита ме, като изтупваше праха от ръцете си.
— Майната ти.
— Чакай — заяви той сериозно. — Искам да знам какво става навън. Докладвай за
обстановката.
— Да докладвам?! — Опитах се да се шмугна край него и да стигна до стаята си.
— Чакай! — прегради пътя ми той.