— Какво има?
— Дай информация. Какво става навън? От шестнайсет часа само ти си излизал. Зле ли
е положението?
Беше съвсем искрен. След антисикхските вълнения по улиците бяха разнасяли отрязани
сикхски глави като пазарски чанти. Трагедията на Индия. Общочовешка трагедия.
— Добре, разбрах — включих се в играта. — Зависи откъде ще го гледаш, но лошата
новина е, че не видях зомбита. Кьораво зомби нямаше, ако не броим пияниците и
политиците.
— А… — каза той леко разочарован.
— Добрата новина обаче е, че в града върлуват плъхове на стада и глутници гладни
псета.
— А, добре! — потри ръце той. — Ще звънна на приятеля ми, парса. От години ми
досажда с някакъв план за напастта на плъховете. Много ще се развълнува, като научи.
Оставихме го да телефонира на парса.
— Таксата за охрана си важи! — подвикна той подире ми, докато набираше номера. —
Бях в готовност за действие, макар и госпожица Карла да се прибра с теб. Ще ти го пиша на
сметката.
Вратата на стаята ми беше отключена. Чуваха се странни звуци отвътре. Отворих я
безшумно. Зърнахме Дидие да плещи нещо на Чару на дюшека ми, а Олег бе зает да бележи с
миризмата си Пари и моя диван. Дочутия от нас странен звук го издаваше Винсън, който, хванал китарата ми наопаки, се мъчеше да свири на нея. Лежеше по гръб, подпрял крака на
стената. Никой не ни забеляза.
Прекрачихме прага, за да надникнем в спалнята. На дървеното легло Дива и Рандъл се
целуваха и с уста, и с ръце.
Прииска ми се да шамаросам Рандъл и да го откъсна от момичето, което знаех, че Навин
обича. Но ако някой трябваше да изгони Рандъл с удари, това бе Дива, те бяха неин
специалитет.
Карла ме дръпна за елека.
— Няма да чакаш тук апокалипсисът да отмине — прошепна, хвана ме за ръката и ме
поведе.
Върнахме се и спряхме пред стаята й. Сърцето ми думкаше. Тя пъхна ключа в
ключалката, после се спря, обърна се и ме погледна.
Никога не бях получавал Карла наготово. Но ключът бе пъхнат в ключалката на вратата, която водеше към бедуинската й шатра, и сърцето ми така преливаше от надежда, че не
искаше да затъва в съмнения. Надявах се блокадата на целия град и малкият сатирикон в
апартамента ми да е онова, което ще я подтикне да я отвори.
Тя се усмихна, открехна вратата и нежно ме побутна да вляза. Запали тайните лампи, подреди ароматни пръчици. Хвана яката на елека ми, докато зяпах червените и сините
коприни над главата си, и ме избута заднишком до леглото.
Целуна ме и се възползва от изгодната си позиция, за да ме бутне по гръб на леглото, краката ми увиснаха от ръба.
Придърпа до леглото един диван, седна и започна да развързва едната ми кубинка.
Пръстите й разплетоха възела, отпуснаха връзките и я изхлузиха от крака ми. Обувката тежко
тупна на пода и тя се зае с другата. Мигове по-късно и тя тупна на пода.
Смъкна елека и фланелката ми, разкопча джинсите ми и ме съблече.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — каза тя, докато ме оглеждаше. — По-твърд си, отколкото изглеждаш.
— По твоя вина — казах, вдигнал ръце на тила, с глава върху възглавницата на Карла в
бедуинската й шатра.
— Защо някой да има вина? Просто понякога жените обичат да дразнят.
За момент се обърках, но бях щастлив да гледам копринените ореоли над главата й.
— Ти наистина ли се върна заради мен? — попитах. — Тръгна си от фетишисткото
парти и дойде да ме търсиш?
Тя стоеше разкрачена с ръце на кръста.
— За теб бих преплувала и „Колаба Бек Бей". — Тя забеляза колко съм объркан и се
усмихна. — Тоест, може да помоля Рандъл да ми помогне, защото не ме бива много да
плувам, но щях да дойда за теб, мили.
— Индийците не могат да плуват като австралийците — казах. — В Австралия акулите
са повече.
Тя разкопча черната си риза и я захвърли.
— Знаеш ли — каза гола, докато изсулваше джинсите си. — Може би ще е много по-
лесно за всички, ако отсега нататък не те изпускам от очи.
Наклони глава настрана в очакване на реакцията ми.
— Мисля, че никога повече не бива да се разделяме — казах сериозно. — А ти как
мислиш, Карла?
— Ще ти кажа точно какво мисля — плъзна се тя до тялото ми да ме целуне — след
около шестнайсет минути.