отвори врати пред тесен коридор към съкровищница, обзаведена с ненатрапчиво декадентско
охолство.
Кожени кресла и дивани, всеки на цената на семейна кола, бяха наредени покрай
широки махагонови плоскости, внесени от далечни страни, където убиват махагоновите
дървета заради плътта им. Кристални чаши жилеха очите с искрящи отражения, килимите
потъваха под краката като сюнгери, скъпи портрети на скъпи бизнес лидери по стените
обогатяваха обстановката, а келнери с бели ръкавици търпеливо чакаха да удовлетворят всяка
неудовлетворена нужда.
В салона имаше шестима бизнесмени, всичките добре облечени и добре запазени.
Когато влязохме в клуба, те се вдървиха и се втренчиха в Карла.
— Приемете най-дълбоките ми съболезнования, мадам Карла — каза единият
бизнесмен.
— Съболезнования, мадам — заповтаряха останалите. Погледнах я. Тя се опитваше да
разгадае погледите и израженията им. Каквото и да намекваха, не й хареса.
— Случило се е нещо с Ранджит — каза тя.
— Не знаете ли?
— Какво да зная? — попита тихо Карла.
— Ранджит загина, мадам Карла — отвърна бизнесменът. — Тази вечер са го застреляли
в Бандра, току-що. Съобщиха по новините.
Разбрах, че червените кавалкади от полицейски и журналистически коли, които бяхме
видели да препускат към Бандра, са бързали към лобното място на Ранджит. Същото мина
през ума и на Карла. Тя ме погледна.
— Добре ли си? — попитах. Тя кимна, стиснала устни.
— Моля да ме извините, господа — каза тя с непоколебим глас. — Ще ви помоля да
отложим срещата ни за четирийсет и осем часа, ако ви е удобно.
— Разбира се, мадам Карла.
— Както кажете, мадам Карла.
— Колкото кажете, мадам Карла.
— Нашите съболезнования.
В асансьора тя се притисна към мен, зарови лице в гърдите ми и се разплака. После
асансьорът рязко спря и заседна между етажите.
Тя престана да плаче, избърса очи и се огледа, а на лицето й разцъфна широка усмивка.
— Здравей, Ранджит — каза. — Излез и се бий с мен като истински призрак.
Асансьорът пак тръгна надолу.
— Сбогом, Ранджит — казах.
На улицата, до мотора, я хванах за ръката.
— Какво искаш да направим?
— Ако може, ако той още е там, бих искала да го идентифицирам. Не искам да ходя в
моргата.
Откарах я в Бандра с пълна газ, следван от Рандъл. Спряхме се при кордона за пресата, опънат близо до дискотеката, където сребърният куршум бе настигнал Ранджит.
Тялото му все още бе в нощния клуб. Чухме, че полицията изчаквала с извозването на
прочутия магнат, защото един от големите репортери още не бил дошъл. Карла, Рандъл и аз
заехме позиция сред навалицата и се загледахме в прожекторите, които местните
телевизионни екипи палеха на входа на клуба.
Не ми харесваше цялата работа. Не исках да виждам как изкарват на носилка трупа на
Ранджит, а и наоколо бе пълно с ченгета.
Погледнах Карла. Цариците в очите й пламтяха, докато оглеждаше сцената — големите
подвижни телевизионни станции, дъговидните прожектори и групите от полицаи.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Длъжна съм — отвърна тя. — Това е последната ми услуга към семейството на
Ранджит. Моят начин да им се реванширам, задето играх неговата игра, предполагам.
Карла се провря напред към полицейския кордон. Засвяткаха светкавици на
фотоапарати. Следвах я на половин крачка, до мен беше Рандъл.
— Дайте път — повтаряше спокойно Рандъл на хинди и на марати, докато
преминавахме през редиците от полицаи и журналисти. — Моля, проявете уважение.
Проявете уважение, моля.
Журналистите и полицаите пуснаха Карла да влезе, но нас ни спряха на вратата на
клуба. Десет дълги минути я чакахме да се върне — с високо вдигната глава и поглед, вперен
право напред, и подкрепяна от ръката на един старши офицер.
— Ужасно е, мадам — говореше той. — Все още не сме завършили разследването, но
явно съпругът ви е бил застрелян от млад мъж, който…
— Не мога да обсъждам това сега — каза Карла.
— Не, разбира се, мадам — побърза да я увери офицерът и понечи да се оттегли.
— Моля ви, извинете ме за грубостта — спря го тя с вдигната ръка. — Просто искам да
удостоверите, че съм разпознала тялото на Ранджит. Семейството му трябва бързо да бъде