А после не издържа, дръпна се от пъстроцветната витрина и се впусна в танц. Не
танцуваше никак лошо, дори успя да вдигне Джасвант от стола да танцува с него до края на
песента.
— Да го пусна пак, а? — изпухтя Джасвант с пръст на копчето.
— Да! — възкликна Анкит.
— Първо работата, после удоволствието — пробвах се.
— Вярно — смили се Джасвант и дойде при тайната витрина. — Кажете какво ще
искате.
— Трябва да извърша няколко химически опита — каза Анкит — и съм уверен, че вие
разполагате с всичко необходимо.
— Добре, да се залавяме с коктейлите — казах. — Чака ни цяла нощ. С Карла няма да
ходим никъде и разполагаме с всичкото време на света. Анкит, действай.
Заизливаха се бутилки, една чаша се напълни със сок от лайм, посипаха се кокосови
стърготини, шоколад бе настърган на ситно, чашите бяха готови и ние, тримата мъже, тъкмо
се готвехме да изпробваме първата партида от алхимичната смес на Анкит, когато Карла ме
извика.
— Хора, почвайте без мен — казах и оставих чашата си.
— Напускаш коктейла преди още да е започнал? — възрази Джасвант.
— Пазете ми чашата — отвърнах. — Ако докато съм вътре, чуете стрелба, елате да ме
спасите.
СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ЗАВАРИХ СИНИЯ ХИДЖАБ И КАРЛА да седят по турски на земята недалеч от
балкона, а килимите се ширеха около тях като езеро от преплетени медитации. Между двете
имаше сребърен поднос с ароматизирани с роза и мента бадеми, надялкан черен шоколад, парчета глазиран джинджифил и наполовина изпити чаши със сок от лайм. Червените и
жълтите светлини на светофарите долу огряваха меко лицата им в полутъмната стая. Бавно
въртящият се вентилатор на тавана рисуваше вити дърворезби във въздуха от дима на
благоуханните пръчици, а лекият бриз напомняше за необятната нощ навън.
— Седни тук, Шантарам — подкани ме Карла и ме придърпа до себе си. — Синия
хиджаб скоро трябва да тръгва. Но преди това тя има да ти съобщи една добра и една
недотам добра новина.
— Как си? — попитах. — Всичко ли е наред?
— Добре съм, Ал-хамду ли-лла. С добрата новина ли да започна, или с недотам добрата?
— Да чуем недотам добрата.
— Мадам Жу все още е жива — каза Синия хиджаб. — И е на свобода.
— А добрата?
— С нейните спецове по заливане с киселина е свършено, а близнаците са мъртви.
— Чакай малко! Дай да го изясним. Как така знаеш за Мадам Жу? И как попадна тук?
— Не знаех — отвърна тя, — нито пък тя ме интересуваше. Търсех спецовете по
киселината. Преследвам ги от години.
— Изгорили са някого, когото познаваш — досетих се аз. — Съжалявам да го чуя.
— Тя беше добър боец и продължава да е добър другар и приятел. Дойде в Индия да си
почине от войната. Някой наел тези двамата и те превърнаха лицето й в маска. В маска на
протеста, би могло да се каже.
— Жива ли е? — попита Карла.
— Жива е.
— Можем ли да помогнем с нещо?
— Надали, Карла — отвърна Синия хиджаб. — Освен ако не искате Да помагате, докато
наказва онези с киселината, което върши в момента, докато седим тук. Доста още ще
продължи.
— Хванали сте спецовете? — попита Карла. — Изгориха ли някого?
— Заметнахме ги с одеяла и ги ритахме, докато изхвърлиха бутилките с киселина под
одеялата, а после ги извлякохме.
— И близнаците се втурнаха да им помагат, защото са помислили, че сте заплаха за
Мадам Жу — додадох аз.
— Точно така. Не разбрахме, че защитават Мадам Жу. Не ни интересуваше. Искахме
спецовете с киселината. Мадам Жу избяга,
Нея не сме я закачали. Спряхме близнаците и отвлякохме спецовете.
— Спряхте близнаците завинаги?
— Да.
— Какво направихте с тях?
— Оставихме ги на мястото. Затова трябва бързо да тръгвам, иншаллах.
— Ако имаш нужда от нещо, имаш го — казах. — Как изобщо се сети да дойдеш, за да
ми съобщиш?
— Закарахме спецовете в един бордей. Четиримата братя и двайсет и четиримата
братовчеди на изгореното момиче живеят там, всичките. Момичето също живее в бордея
заедно с много други хора, които я обичат. Разпитахме спецовете. Накарахме ги да направят
списък на всички момичета, които са изгорили някога.
— Защо?
— За да можем после да отидем при семействата им и да им кажем, че тези мъже са