И все едно по сигнал на алеята изникна Олег. Вечната му усмивка беше поувяхнала, но
щом зърна купона в колата, лицето му светна.
— Круто! Лин, много се радвам да те видя.
— Къде се губиш бе, човек?
— Тия мацки! — възкликна той. — Тия Диви! Човече, изцедиха ме като хавлия на борец
и ме изхвърлиха! Тотално съм…
— Разбитый? — подсказах.
— Разбитый — повтори той. — За какво е тоя купон?
— Годишна среща на изоставените влюбени, започнаха без теб. Влизай.
Те се развикаха, задюдюкаха и примъкнаха Олег в салона отзад, където той се изтегна
до Рандъл с коктейл в ръка.
Докато чаках своята любов, отидох при мотора, паркиран до най-удобния изход на
пресечката. Извадих изпод седалката кърпи и нежно го почистих.
Докато Карла и Дидие се заливаха от смях — нейния гръмък, а неговия писклив, аз
поговорих на своята машина и я уверих, че не е сама.
Мадам Жу ме тревожеше. Не я познавах достатъчно и не знаех обичала ли е близнаците, дали изобщо нещо обича… От дълги години бе неразделна с тях. Отдавна не беше нормална
и имаше склонност към отмъщение. Искаше ми се да знам дали е гневна и разгромена, или
само гневна.
Мракът, от който обичаше да изплува от време на време, бе именно мракът под арката
на хотела, където Карла в момента се веселеше.
До изгрева оставаше около един час и се надявах свещеното слънце да обгори този
вампир. Седнах на излъскания мотор и изпуших един джойнт, като наблюдавах и двата входа
към уличката и се обръщах при всеки звук от стъпки или бръмчене на мотор.
След доста мислене и тревоги видях, че предната врата на колата се отвори, и чух смях.
От нея се изсипа подпийналият Навин и задържа вратата с цветист кавалерски жест.
Карла излезе бързо и тръгна към мен с прекрасна бавна, отпусната походка.
Навин подвикна: „Довиждане", а налягалите в колата момчета ни пожелаха с викове
лека нощ. Рандъл пусна пердетата на прозорците, подготвяйки се за изгрева.
— Нещо против да поседим тук, докато се зазори? — попитах я.
— Нищо. — Тя седна до мен на мотора. — На стража си, а?
— От Мадам Жу ме побиват тръпки. Бе привързана към онези близнаци.
— Ще си получи своето — отвърна Карла. — Вече си е изпатила от Синия хиджаб.
Кармата е чук, не перце.
— Обичам те — казах, загледан в бледите сенки на зората, озарили лицето й. Искаше ми
се да я целуна, но мисълта за това ми доставяше такава наслада, че се въздържах. — Как
беше в колата?
— Адски добре — отвърна тя. — Натрупах екстра материал за следващата надпревара по
афоризми. Същинска акупунктурна карта на мъжката неувереност.
— Я ми кажи един.
— В никакъв случай! — засмя се тя. — Още са неошлайфани.
— Само един! — примолих се. — Не.
— Само един! — примолих се още повече.
— Добре де, от мен да мине — предаде се тя. — Ето ти един. Мъжете са желания, обвити с тайни; жените са тайни, обвити с желания.
— Много е добро.
— Харесва ли ти?
— Много.
— Забавно е да гледаш как мъжете се разголват, тъй да се каже. Дидие ги подкокоросва, разбира се. Едва ли някой от тях щеше да се разкрие толкова, ако не ги беше подтикнал.
— Каза ли на Анкит за Синия хиджаб?
— Да — усмихна се тя. — Успях да го вмъкна в разговора. Добре го прие.
— Браво.
— И му предложих работа. И това прие много добре.
— Умен човек. А ти не си губиш времето. Какви още бързи действия владеете, мадам
Карла?
Утрото вече се бе пробудило и можехме да оставим момчетата сами, а на мен ми се
искаше да се кача обратно в шатрата. Станах, но Карла ме спря.
— Ще направиш ли нещо заедно с мен?
— Ей това е приказка — усмихнах се. — И аз за това си мислех.
— Не. Искам да кажа, ще дойдеш ли с мен на едно място!
— Горе в шатрата ти ли?
— След шатрата.
— Разбира се! — разсмях се, точно когато и в тъмната лимузина гръмна кикот. — Но
само ако престанеш да ми крадеш героите.
— Героите ли?
— Анкит, Рандъл, Навин — казах с усмивка. Знаех, че ще разбере.
Тя се разсмя.
— Ти си един от героите на моята история — каза. — И никога не го забравяй.
— Е, след като ти пишеш историята, къде искаш да дойда с теб?
— В планината — отвърна тя. — При Идрис.
— Отлично — казах. — Можем да заминем там на дълъг уикенд.
— Мислех за по-дълго.
— Колко по-дълго?