да ги занесем заедно.
Бавно се носех сред пълзящия обеден трафик, защото понякога да се возиш лежерно на
мотоциклет в слънчев ден е напълно достатъчно.
По едно време в страничното огледало забелязах полицай на мотоциклет, почти същия
като моя. Настигаше ме.
Заострената шапка и револверът в кожения кобур на хълбока му показваха, че е старши
офицер. Той вдигна лявата си ръка и с два пръста посочи бордюра.
Спрях мотора до банкета зад неговия. Оня спусна степенката, после прехвърли крак през
седалката и се обърна с лице към мен. С дясна ръка на кобура, той направи знак с лявата, като кратко замахна с два пръста напреки на гърлото си. Загасих двигателя, но не слязох.
Бях спокоен. Полицаите ме спираха от време на време; обикновено говорехме и
прибираха по някой рушвет. Винаги държах в джоба на ризата си навита банкнота от
петдесет рупии само за тази цел. И нямах нищо против. Гангстерите разбират полицейските
подкупи: на ченгетата не им плащат достатъчно за това, че рискуват живота си, и те таксуват
бандитската общност, за да попълнят липсите.
Но нещо в очите на офицера, някакъв блясък, отразяващ недостатък, по-жесток от
корупцията, ме постави на тръни и ме изнерви. Той разкопча кобура си, пъхна ръка под
коравия му капак и напипа дръжката на револвера.
Изправих се над мотора. Ръката ми бавно запълзя към ножовете в каниите под пеша на
ризата. Ченгетата в Бомбай през онези години не събираха само рушвети; от време на време
застрелваха гангстери.
— На твое място не бих постъпил така — изрече плътен спокоен глас съвсем зад гърба
ми.
Обърнах се и видях трима мъже, застанали близо до мен. Четвърти седеше зад волана на
кола, паркирана малко зад тях.
— Знаеш — казах, с ръка върху ножа под ризата ми, — че на мое място щеше да
направиш точно така.
Мъжът, който бе проговорил, извърна очи от мен, за да кимне на полицая. Офицерът му
отдаде чест, възседна мотора си и отпраши.
— Хубав номер — казах, обръщайки се назад. — Трябва да го запомня, ако някога си
загубя топките.
— Може да загубиш скапаните си топки още тук и сега, гора — рече един кльощав мъж с
тънък мустак и показа острието на ножа, скрит в ръкава му.
Погледнах го в очите и прочетох в тях много кратък разказ — разказа на страха и
омразата. Не исках да го чета пак. Водачът вдигна раздразнено ръка. Беше набит мъж в края
на трийсетте и не повишаваше глас.
— Ако не се качиш в колата — рече той тихо, — ще те прострелям в коляното.
— А къде ще ме простреляш, ако се кача?
— Зависи — отвърна, докато ме оглеждаше невъзмутимо.
Беше изтупан, все едно е излязъл от модно списание: ръчно ушита копринена риза, панталони от сив шевиот със свободна кройка, колан „Дънхил" и мокасини „Гучи". На
средния си пръст носеше златен пръстен, копие на ролекса на китката му.
Другите мъже следяха уличното движение и пешеходците покрай пътя. Мълчанието
доста се проточи, затова реших да го наруша.
— Зависи от какво!
— Дали ще правиш каквото ти се каже. — Не обичам да ми нареждат какво да правя. —
Никой не обича — отвърна той спокойно. — Затова тая работа върви с толкова много власт.
— Ей, това си го биваше! — възкликнах. — Вземи напиши книга. Сърцето ми
препускаше. Беше ме страх. Стомахът ми се сви и
потъна надолу като труп, хвърлен в река. Те бяха врагът, а аз им бях в ръцете. Сигурно
вече бях мъртвец, както и да го мислех.
— Качвай се в колата — рече той и си позволи да пусне усмивчица.
— За какво става въпрос?
— Качвай се в колата.
— Ако разиграем всичко още тук, ще дойдеш с мен. Ако се кача в колата, ще сляза от нея
сам. Според аритметиката би трябвало да го свършим тук.
— Мамицата му! — сопна се тъничкият мустак. — Да го утрепем тоя чуд и да
приключваме.
Набитият водач се замисли. Времето доста се проточи. Ръката ми все още беше на ножа.
— Умееш да разсъждаваш логично — рече той. — Казват, че си спорил философски с
Кадербай.
— Никой не спореше с Кадербай.
— Както и да е, няма как да не схващаш, че позицията ти не е рационална. Като те убия, аз нищо не губя. А ти печелиш, ако живееш достатъчно дълго да разбереш онова, което аз
искам.
— Освен ако не умреш. Тогава аз бих загубил. И май така ще е най-добре.