Докато докладвах на Санджай, седнал на позлатената стъклена маса в трапезарията му, неговото изражение бе спокойно, едва ли не пренебрежително. Помоли ме да повторя
имената, които бях чул, и описанието на мъжете.
— Очаквах го — каза той.
— Очаквал си го?
— Защо не си казал на Лин? — попита Фарид. — Или на мен, че да го придружа?
Санджай не отговори и закрачи из дългата стая. Красивото му лице, изпреварило
годините, бе започнало да застарява. Хлътнатините под очите му — сякаш миниатюрни
планински долини и хребети — се превръщаха в черни котловини с изсечени ръбове.
Тревожни бръчки тръгваха ветрилообразно от ъгълчетата на кръвясалите му очи и се губеха в
слепоочията сред сребърни нишки, които прошарваха лъскавата му черна коса.
Прекаляваше с пиенето, прекаляваше с всичко, което харесваше. Млад мъж начело на
империя, който изпепеляваше младостта си.
— Според теб каква е била истинската им цел? — попита ме след дълга пауза и седна.
— Ти ми кажи. Каква е тази работа с Пакистан? Какво не ми каза, като ме прати в Гоа?
— Казвам ти онова, което е нужно да знаеш! — отсече Санджай.
— Това е нещо, което трябваше да знам преди днешната случка
— отвърнах невъзмутимо. — Мен вързаха за оня шезлонг, Санджай, не теб.
— Адски си прав! — додаде Фарид.
Санджай сведе очи към ръцете си, отпуснати върху стъклената маса. Неговият най-голям
и основателен страх бе опасността от кървава война между бандите, която щеше да отнеме
всички животи и цялата власт от едните и много животи и власт от другите. Всичко останало
беше победа. Само по този въпрос бях съгласен с него във всичките ни мисии и битки през
последните две години.
— Намесени са неща, които не знаеш и не можеш да разбереш — каза той. — Аз
управлявам тази компания. На двама ви казвам онова, което е нужно да знаете, нищо повече.
Тъй че майната ти, Лин. Майната ти и на теб, Фарид.
— Ти на мен ли ще туряш майни, Санджай? — Фарид го заплю.
— Толкова ли ти е уважението? Ами ако аз туря една майна на щастието ти още сега, а?
Той направи крачка към Санджай, но аз сложих ръце на гърдите му и го спрях.
— По-полека, братко Фарид. Точно това искаха те, докато ме шамаросваха днес — ние
да се изпокараме помежду си.
— Майни ще ми туря на мен! — изръмжа Фарид. — Я пак, шефе? Я пак?
Санджай се втренчи в младия боец, а после студените му очи се впиха в моите.
— Кажи ми истината, Лин. Ти какво им каза?
Беше мой ред да се гневя. Яростта ми пое дъх. Устните ми се разтегнаха и раните по тях
се разпукаха.
— За какво намекваш, шефе? Той се намръщи ядосано.
— Стига, Лин — рече. — Това тук е реалността. Говорим. Какво им каза?
Толкова бях ядосан, че ми идеше да го пребия до несвяст — всъщност повече бях ядосан
на него, отколкото на мъжете, които бяха пребили мен почти до несвяст.
— Много ясно, че нищо не е казал! — сопна му се Фарид. — Не за пръв път
противникът го сритва. И мен също. И теб също, Санджай. Стига с това неуважение. Шефе, какво ти става?
Санджай му метна гневен поглед, вбесен чак до злост; личеше му, че едва се сдържа.
Фарид се взря в очите му, но после извърна поглед.
Санджай пак се обърна към мен.
— Можеш да си вървиш, Лин — рече той. — И каквото да си казал или да не си казал, от
тук нататък по този въпрос си дръж устата затворена.
— По кой въпрос, Санджай? За това, дето си играха с мен днес ли? Дето се гласяха да
ме убиват, а после ме пуснаха да си ходя? Те искаха аз да дойда при теб в това състояние и да
ти кажа думата Пакистан. Това е посланието. Посланието съм аз. Тоя тип от „Скорпионите", Вишну, много си пада по послания.
— Аз също — усмихна се Санджай. — И също като тях пиша посланията си с кръв.
Когато и както аз избера.
— Каквото и да правиш, не го прави вместо мен.
— Да не ми казваш какво да правя? Ти за какъв се мислиш бе, твойта мама?
В мен беснееше огнедишащ дракон, но не исках някой друг да седи на стол като мен чак
докато таванът почервенее.
— Недей да им връщаш за мен, шефе. Като му дойде времето, сам ще се оправя с тях.
— Ще вършиш каквото ти се каже и когато ти се каже.
— Аз сам ще се оправя с тази работа, Санджай — повторих. — Когато и както аз избера.
Само да сме наясно, че съм ти го казал навреме.
— Вън! — Очите на Санджай се превърнаха в цепки. — И двамата!