жилищни сгради се тъпчеха една до друга върху новия каменен океан и къпеха в безценни
сенки широките озеленени улици.
Кварталът бе скъп и привлекателен, а хотел „Президент" бе като носовата фигура на
кораб, украсила началото на предградието. Магазинчетата, подредени от двете страни на
трите големи булеварда, бяха прясно боядисани. Много от прозорците бяха украсени с цветя
в саксии. Прислужниците, сновящи напред-назад между жилищните кули и магазините, бяха
пременени в искрящо бели ризи и най-хубавите си сарита.
Когато главната улица свърна наляво и после надясно покрай Световния търговски
център, пейзажът се промени. Дърветата оредяха, а после съвсем изчезнаха. Сенките
изтъняха и накрая и последната сянка на кула се предаде пред слънцето.
Знойната жега на това слънце, увиснало в небето и затулено с тежки облаци, се изливаха
върху прашносивия океан на бордеите, където гребените на ниските покриви се разстилаха
до дрипавия хоризонт като парцаливи вълни от борба и тревога.
Паркирах мотора, извадих лекарствата и бинтовете от дисагите и подхвърлих монета на
едно от хлапетата, предложили да ми пазят мотоциклета. Всъщност нямаше нужда. Тук
никой нищо не крадеше.
Щом влязох в бордея и поех по широката неравна пътека от пясък, миризмата на открит
нужник, лъхаща край пътя, смаза дъха в дробовете ми. Гаденето сви стомаха ми в юмрук.
Споменът за побоя в склада се върна, бърз и суров. Слънцето-Побоят. Слънцето бе
твърде жарко. Залитнах и стъпих встрани от пътеката. Пристъпът на гадене изригна, наведох
се, подпрях ръце на коленете си и повърнах цялото съдържание на стомаха си върху
крайпътните бурени.
Децата от бордея избраха точно този момент да изтърчат от пътеките, за да ме
посрещнат. Струпаха се около мен, докато още ме тресеше, задърпаха ме за ръкавите на
ризата и закрещяха името ми:
— Линбаба! Линбаба! Линбаба!
Стегнах се и се оставих да ме замъкнат навътре в бордея. С препъване си запроправяхме
път през тесните пътеки между колибите от листове пластмаса, плетени рогозки и
бамбукови пръти. Покрити с прах, натрупал се за осемте месеца на сухия сезон, колибите
бяха заприличали на пустинни дюни.
Сияйни кули от тенджери и тигани, изображения на божества, накичени с гирлянди, и
гладки, идеално лъснати пръстени подове проблясваха през схлупените входове и
свидетелстваха за спретнатия и подреден живот, който се водеше в тях въпреки всичко.
Децата ме заведоха право в къщата на Джони Пурата, недалеч от границата с морския
бряг.
Джони, главата на бордея, се беше родил на улицата. Баща му, който бе служил във флота
на временно назначение в Бомбай, бе изоставил майка му, щом научил, че е бременна.
Напуснал града с боен кораб, отплавал за Аден и тя повече никога не получила вест от него.
Отхвърлена от семейството си, майката на Джони се нанесла в Убежището на
неколцина тротоарни обитатели, стъкмено от вързани листове пластмаса върху част от
тротоара край пазара „Кро-Форд".
Джони се родил сред блъсканицата, тътренето на крака и крясъците, ечащи по цял ден
откъм един от най-големите покрити пазари на Азия. От ранна сутрин до залез-слънце той
непрекъснато слушал пискливите шумни каденци на уличните продавачи и сергиджиите.
Цял живот бе живял в колиби на тротоара и в претъпкани бордеи сякаш бе у дома си
единствено сред вихъра на тълпата. Малкото ти, когато го бях виждал сам — да върви по
крайбрежната морска ивица встрани от бордея или да седи в притихналия следобед пред
някоя чайна- той изглеждаше смален от самотата си, затворен в себе си до незабележимост.
Но попаднеше ли сред тълпа, ставаше истински бисер на своя народ.
— Боже мой! — извика, щом видя лицето ми. — По дяволите, какво е станало с теб?
— Дълго е за разправяне. Как я караш, Джони?
— Леле, човече, ама здравата са те напердашили. Намръщих му се. Той познаваше тази
намръщена физиономия.
Бяхме съседи в бордея в продължение на осемнайсет месеца и оттогава поддържахме
добро приятелство.
— Добре де, добре, тик хаи, баба. Ела, седни. Пийни чай. Сунил! Донеси чай!
Фатафат! — Веднага!
Отпуснах се върху един празен варел от зърно и загледах как! Джони дава нареждания