външен човек и не знаех колко да му се доверя. Откъде знаеше, че са ме пребили
професионалисти! Той разгада изражението ми и се усмихна.
— Всички удари от двете страни на лицето ти са нанесени особено равномерно, отляво
и отдясно — каза тихо. — Очите ти са посинени, но не са затворени от подутини и можеш да
виждаш. Това не се постига лесно. Китките ти са белязани. Не е трудно да се досетя, че
някой доста грамотно си е свършил работата.
— Предполагам, че в това има някакъв смисъл.
— Смисълът е, че съм обиден.
— Ти си обиден?!
— Не ме покани.
— Не аз давах поканите.
— Очертават ли се още купони? — усмихна се той.
— Не знам. Самотно ли ти е?
— Другия път ако ти трябва компания, ме имай предвид.
— Няма да има нужда — отвърнах, — но ти благодаря за предложението.
— Ама моля ви се! — извика настоятелно Дидие, щом намусеният келнер тропна
питиетата на масата. — Вие двамата, стига сте си шушукали! Щом не е замесен незаконен
любовник или ревнив съпруг, та да се изфукаш, ще трябва да предложиш друг грях за
обсъждане.
— Пия за това! — насърчи го Кавита.
— Знаеш ли защо грехът е забранен? — попита я Дидие с искрици в сините си очи.
— Защото е забавен? — предположи Кавита.
— Защото прави хората, които го забраняват, за смях! — вдигна чашата си Дидие.
— Ще вдигна тост! — обяви Кавита и се чукна с Дидие. — За връзването на хората и
хубавия мариз!
— Отлично! — провикна се Дидие.
— Присъединявам се! — Навин вдигна чашата си.
— Не — казах.
Не ми беше ден да пия за връзването на хората.
— Добре, Лин! — тросна се Кавита. — Защо ти не произнесеш тоста?
— За свободата във всичките й форми — казах.
— Пак се присъединявам! — заяви Навин.
— Става. — Кавита чукна чашата си в нашите. — За свободата във всички нейни форми.
Тъкмо оставихме чашите и дойдоха Конканън и Стюарт Винсън.
— Здрасти, пич! — Винсън ми протегна ръка с добродушна усмивка. — По дяволите, какво ти се е случило?
— Някой е наритал шибания му задник! — разкиска се Конканън с хищния си провлачен
северноирландски говор. — И май и по главата са го забърсали нещо. К'ви ги вършиш бе, малкият?
— Проблеми под душа — обади се Кавита.
— Проблеми под душа, сериозно? — ухили се Конканън и се наведе към нея. — А
твоите проблеми какви са?
— Давай ти първо — отвърна Кавита. Той пак се ухили, все едно бе спечелил.
— Аз ли? На мен ми е проблем всичко, което още не е мое. Изплюх камъчето, давай сега
ти — какви са ти проблемите?
— Проблемът ми е, че съм прелестна. Ама се лекувам.
— Терапията с антипатия много помагала, викат — рече Навин, вперил поглед в
Конканън.
Конканън погледна единия, после другия, засмя се шумно, награби два стола от
съседната маса, без да попита, примъкна ги до нашата и бутна Винсън върху единия от тях.
— Кво пием? — попита.
Осъзнах, че Дидие не е поръчал питиета, какъвто навик си имаше винаги когато някой
седнеше при него в „Леополд". Обърнах се и забелязах как втренчено гледа Конканън.
Последния път, когато го бях виждал да гледа някого така, стискаше пистолет. Трийсет
секунди по-късно вече бе гръмнал с него.
Вдигнах ръка да извикам келнера. След като поръчахме, смених темата и заговорих през
погледа на Дидие.
— Добре изглеждаш, Винсън.
— Адски съм щастлив — отвърна младият американец. — Току-що ударихме кьоравото.
Право в скута ми падна. В нашите скутове, де, моя и на Конканън. Тъй че, ей, ние черпим!
Питиетата пристигнаха. Винсън плати и вдигнахме чаши.
— За благите сделки! — рече Винсън.
— И за баламите, дето ни ги подслаждат — побърза да додаде Конканън.
Чашите ни звъннаха, но Конканън беше вкиснал тоста.
— По десет хиляди американски долара на калпак! — Конканън трясна чашата си върху
масата. — Няма по-хубаво чувство! Като да се изпразниш на богаташка в устата!
— Ей, Конканън! — възкликнах.
— Няма нужда от такива приказки — додаде Винсън.
— Кво? — попита Конканън, разперил ръце от почуда. — Кво бе? Извърна глава и
наклони стола си към Кавита.
— Айде, стига де, миличка — каза той, ухилен до уши, сякаш я канеше на танц. — Не
ми разправяй, че хич не ти е познато това преживяване. Не и с лице и телце като твоите.