Дидие запали цигара, поогледа пламъчето й, а после присви очи и се обърна към
Винсън:
— Не си ли чувал да казват, Стюарт, че един гей може да върши всичко, което може и
един мъж?
— Какво? — възкликна Винсън, загубил почва под краката си. Носеше се без посока
като айсберг.
— Казват също и че невежеството носи блаженство — казах, разменяйки си усмивчица
с Дидие. — Аз си отивам у дома да блаженствам.
Излязохме от бара и се запътихме през навалицата към паркинга, където бях оставил
мотора.
Когато пъхнах ключа в таблото, една много яка ръка се пресегна и ме стисна над
китката. Беше Конканън.
— Да му го начукам на тоя, а? — ухили се той до уши.
— Какво?
— Да му го начукам на френското педалче.
— Не си наясно колко ти хлопа дъската, Конканън.
— За това не споря. И не искам да споря. В себе си имам десет бона, пич. Дай да ходим
да се натряскаме.
— Прибирам се — казах и изтръгнах ръката си, за да пъхна ключа.
— Хайде де, ще падне веселба. Дай да излезем двамата с тебе. Да направим един въргал.
Да намерим някакви много корави копелета и да ги обидим. Дай да си направим кефа бе, човек!
— Колкото и привлекателно да звучи…
— Имам нова ирландска музика — побърза да додаде той. — Велика е, баси. Хубавото
на ирландската музика, да знаеш, е, че много върви с въргал.
— Не.
— Стига и ти! Поне ела да послушаш и да се натряскаш с мен.
— Не.
— Оня французин е шибаняк!
— Конканън…
— Ние с тебе… — той смекчи гласа си и се насили да се усмихне. Получи се досущ като
гримаса от болка. — Ние с тебе сме еднакви. Знам те. Познавам те, ебаси.
— Не ме познаваш.
Той изръмжа, врътна глава и се изплю на земята.
— Виж сега, оня педал… Я помисли. Ако целият свят беше като него, човечеството да е
измряло.
— А ако целият свят беше като тебе, Конканън, щяхме да си го заслужаваме.
Тежко беше, твърде тежко. Кой бях аз, че да хвърлям камък? Но обичах Дидие, а
Конканън вече ми бе дошъл до гуша, че ми стигаше за цял един дълъг ден.
Очите му внезапно светнаха с убийствена ярост и аз впих поглед в него — този ден ме
вързаха и ме биха, мислех си, тъй че нека си зяпа колкото иска.
Запалих мотора, вдигнах степенката и помогнах на Кавита да се настани зад мен.
Потеглихме, без да се оглеждаме.
— Тоя… — провикна се тя, приведена над рамото ми, устните й докосваха ухото ми. —
… Да му се не види, той изобщо не е с всичкия си, йаар.
— Срещал съм го само веднъж преди — креснах в отговор. — Стори ми се що-годе
свестен.
— Е, някой му е изпразнил кошницата със свястното.
— Това важи за всички ни — отвърнах.
— Говори за себе си — разсмя се Кавита. — Моята кошница е рог на изобилието, бебчо.
Не ми беше смешно. Погледът в очите на Конканън не ми даваше мира. Дори когато
утеших болката и тревогите на Лиса, извиних й се, целунах я и седнах на една разклатена
табуретка в банята, а тя се зае с раните по лицето ми, виждах очите на Конканън: зли
поличби в пещера.
— Отива му на Лин този вид — каза Кавита на Лиса, настанявайки се удобно на дивана,
след като ме позакърпиха. — Според мен би трябвало да плаща на някого да го подрежда
така поне по веднъж месечно. Някои от моите момичета гаджета биха се навили и без пари.
— Не ми помагаш, Кавита. Погледни го! Същинска автомобилна катастрофа, ако колите
бяха хора.
— Добре де, наистина не искам да си го мисля — каза Кавита. Лиса се намръщи и пак
се обърна с лице към мен, а дланите й
обвиха тила ми.
— И няма да ми кажеш какво се е случило, така ли?
— Случило се е нещо?
— Ти си болен — заяви тя и ме отблъсна — Поне ял ли си днес?
— Ами… бях малко зает.
— Кавита, ще ни сготвиш ли нещо? След толкова вълнения днес нямам сили.
Кавита приготви едно от любимите ми ястия — жълт дал[28], както и алу гоби, пикантен
карфиол с картофи — и чак когато започнах да се храня, разбрах каква силна нужда съм
имал от храна. После набързо разтребихме и седнахме заедно да гледаме филм.
„Влакът беглец" на Кончаловски по сценарий на Куросава. Джон Войт прекосяваше
безстрашно бялата пустош, която всеки затворник рано или късно започва да вижда на
хоризонта на измъчения си копнеж.
Кавита, която заклейми филма като тероризъм на тестостерона, настоя да го гледаме