Важното е какъв искаш да бъдеш.
Усмихнах се.
— Не е толкова лесно. Всички ние сме онова, което сме били.
— Не, не сме. Ние сме онова, което искаме да бъдем. Още ли не го схващаш?
— Аз не съм свободен, Лиса.
Тя ме целуна, но летният вятър бе отлетял и в очите й облаците се трупаха над поле с
посивели цветя.
— Ще ти пусна душа — каза тя, скочи от леглото и се втурна към банята.
— Виж, да изкарам тоя тип от ареста, не е кой знае какво — казах, когато се разминах с
нея на път за банята.
— Знам — отсече тя.
— Още ли искаш да се видим по-късно днес?
— Разбира се.
Влязох в банята и застанах под студения душ.
— Ще ми кажеш ли каква е цялата тази работа? — подвикнах. — Или още е голяма
тайна?
— Не е тайна, а изненада — каза тихо тя, застанала на вратата.
— Е, хубаво — разсмях се. — Къде и кога искаш да дойда за тази изненада?
— Бъди пред „Махеш" на „Нариман пойнт" в пет и половина. Ти винаги закъсняваш, тъй
че запомни за четири и половина.
— Ясно.
— Ще дойдеш, нали?
— Не се тревожи, всичко е под контрол.
— Не — отвърна тя и усмивката й се стече, както се стича дъжд от листа. — Не е. Нищо
не е под контрол.
Естествено тя беше права. Тогава, когато минах под високата арка на полицейското в
Колаба, още не го знаех, но продължавах да виждам тъжната й усмивка да се топи като
снежинки в река.
Изкачих няколкото стъпала към дървената веранда, заобикаляща административната
сграда. Дежурният полицай пред кабинета на сержанта ме познаваше. Пусна ме да мина, поклати глава и ми се усмихна. Радваше се да ме види. Бях добър играч.
Шеговито отдадох чест на Дилип Светкавицата, сержанта на смяна. Подпухналото му
лице на пияница бе подуто от потиснато възмущение — беше в гадно настроение заради
денонощното си дежурство. Кофти начало.
Дилип Светкавицата беше садист. Знаех го, защото ме бяха задържали преди няколко
години, когато той беше на смяна. Тогава ме преби и утоли тъмната си жажда с моята
безпомощност. И сега пак му се искаше да го стори при вида на насиненото ми лице, хапейки нервно устни в очакване.
Но ако не в неговия, в моя свят нещата се бяха променили много. Работех за Компанията
на Санджай, която наливаше средства в Участъка. Парите бяха твърде големи, че да рискува
заради извратените си желания.
Той пусна някакво подобие на усмивка и леко килна глава нагоре: „Как е?".
— Шефът тук ли е? — попитах.
Усмивката разкри и зъби. Дилип знаеше, че ако си имам работа, с шефа му, помощник-
инспектора, то рушветът, който ще бутна, едва-едва ще забърше потната му ръка.
— Помощник-инспекторът е много зает човек. Аз с нещо мога ли да ти помогна?
— Ами… — отвърнах и се огледах към полицаите в кабинета. Те крайно неубедително
се преструваха, че не ни слушат. Преструвката, че не слушаш, не е нещо, което се практикува
много в Индия.
— Сантош! Донеси ни чай! — изсумтя Дилип на марати. — Направи пресен, йаар! Ей, вие, сган такава! Идете да погледнете какво става в долната казарма!
Долната казарма бе партерно помещение в дъното на полицейския двор. Там държаха
най-агресивните арестанти и тези, които реагираха с агресия на мъченията. Младите
полицайчета се спогледаха, а после един от тях се обади:
— Но, сър, в долната казарма няма никой, сър.
— Да съм питал има ли някой в долната казарма? — тросна се Дилип.
— Н-не, сър.
— Тогава правете каквото ви казвам, всичките, и я проверете най-щателно! Веднага!
— Слушам! — извикаха полицаите, грабнаха меките си кепета и се забутаха към изхода.
— Трябва да вземете да си въведете някакъв код — предложих, когато излязоха. —
Сигурно е голяма досада кажи-речи на всеки час да ги пъдиш оттук с крясъци.
— Много смешно — отвърна Дилип. — Давай по същество или се разкарай. Главата ме
цепи и ми се ще да си го изкарам на някого.
Всички честни ченгета си приличат, всяко нечестно ченге е корумпирано по свой начин.
Всички те вземат пари, но някои ги приемат с неохота, други — алчно, а трети — най-
сърдечно. Някои се шегуват, а други се потят, все едно тичат по нанагорнище. Някои го
превръщат в борба, а други искат да ти станат новият най-добър приятел.
Дилип беше от онези, които ти вземат парите с възмущение и се мъчат да ти пуснат