Здравенякът внезапно залитна и аз изтървах ножа.
Хватката на ръката му не отслабна. Опитах се, както ме бяха учили, да извърна брадичка
към сгъвката на лакътя му, за да отслабя ефекта. Не успях. Започнах да губя съзнание.
Глас, неясен и боботещ, сякаш викаше името ми. Помъчих се отново да извърна глава, стегната в здравия ключ на Хануман. Чух глас:
— Сега недей да гледаш, малкият.
Видях нещо — юмрук — да се стоварва върху мен от небето. Огромен юмрук, голям
колкото света. Но тъкмо преди да ми размаже лицето, той се стовари другаде — толкова
близо, че усетих разтърсването. Удари пак и пак.
И ръката около врата ми се отпусна, а Хануман се свлече на колене и се строполи по
очи, сякаш главата му бе от олово.
Претърколих се и се изправих. Поех си въздух и вдигнах юмруци към лицето си; кашлях
и дишах тежко. Озърнах се. До падналия Хануман стоеше Конканън със скръстени ръце.
Той ми се усмихна, а после предупредително леко ми кимна.
Обърнах се бързо. Данда отново нападаше с окървавени зъби, кръвясали очи и плувнало
в кръв ухо. А аз нямах афтършейв.
Той замахна диво в опит да ме нокаутира. Не улучи. Забих юмрук там, където
разкъсаното му ухо висеше на тънка ивица кожа. Той писна. И заваля. Внезапно върху нас се
изля дъжд.
Данда побягна, притиснал с длан ухото си, а дъждът се стичаше и мокреше в червено
ризата му. Обърнах се и видях как Конканън изритва другия побягнал „Скорпион". Мъжът
изскимтя и се запрепъва към стоянката на такситата подир Данда.
Хануман изстена — дъждът го бе свестил. Надигна се на колене, изправи се несигурно
на крака и разбра, че е останал сам. Поколеба се.
Обърнах се и метнах бърз поглед на Конканън. Ирландецът се бе ухилил до уши, стиснал
зъби.
— Господи — каза той тихо, — вдъхни му на тоя достатъчно тъпота, че да не хукне да
бяга.
Хануман обаче закуца подир приятелите си.
Ножът ми лежеше на дъжда и от него още се процеждаше кръв по асфалта. По-надолу по
пътя „Скорпионите" се набутаха в едно такси и отпрашиха. Вдигнах ножа, обърсах го, затворих го и го прибрах в калъфа.
— Шибан велик въргал! — Конканън ме тупна по рамото. — Давай да се напушим.
Не ми се искаше, ала му го дължах, че и повече.
— Добре.
Отсреща имаше чайна под едно много голямо дърво. Избутах мотора на сухо под
клоните, взех предложената от собственика на чайната кърпа и го подсуших. Приключих и
тръгнах обратно към пътя.
— Къде шибано тръгна така бе?
— Сега идвам.
— Ние тука ще пием културно шибан чай, бе, австралийски варварин!
— Сега идвам.
Зарязаните мотори на „Скорпионите" още се въргаляха край пътя под дъжда и от тях
изтичаше бензин и масло. Вдигнах ги, подпрях ги на степенките им до каменната стена и се
върнах при Конканън тъкмо когато чаят пристигна.
— Късмет извади, че минавах оттука — каза той, докато сръбваше от чая.
— Оправях се сносно.
— О, да, момка му, нали! — избухна той в смях. Погледнах го. Правото си е право.
— О, да, момка му, е, как! — разсмях се и аз. — Абе, ти вярно си лудо ирландско копеле.
Какво търсеше тук, между другото?
— Любимият ми дюкян за хашиш едно време беше тука — посочи той с палец над
рамото си към „Къф Парейд". — Ама някакъв изхвърлил един тип от съседната сграда и той
да вземе да се стовари право връз дюкяна. И връз Сияйния Пател, собственика.
— Не думай.
— Хубавото е, че смачка и един прословут певец и ми спести един куп мангизи. Плащах
му най-редовно, беше единственият начин да го накарам да спре да пее. Та, докъде бях
стигнал?
— Разправяше ми какво търсиш тук.
— А, ти да не помисли, че те следя? Тъй ли, бе? — попита Конканън. — Много ти е
голямо самочувствието бе, малкият! Дошъл съм тука само да си купя хашиш.
— Ъхъ.
Мина малко време. Навъсено мълчание между двама мъже, които си мислят за съвсем
различни неща. — Ти защо ми помогна?
Той ме погледна така, сякаш въпросът откровено го обиди.
— И що така един бял да не помогне на друг бял в това шибано мангалско място, ебаси?
— Хайде, пак почна.
— Добре де, добре — побърза да каже той и ме плесна по коляното да ме успокои. —
Знам те аз, че си мека душица. От състрадателните. На тебе обаче туй ти е хубавото.
Съчувстваш даже на мотоциклетите, Господ дано те пожали. Обаче не се кефиш, че си говоря