На десет метра над нас върху тежки стоманени трегери се издигаше грамадна
конструкция — светещото лого на „Еър Индия": стилизиран стрелец с лък, който с обтегната
тетива скача през огромен обръч.
Гигантската фигура се извисяваше над централния носещ пилон и бе фиксирана върху
въртящ се стоманен плот, поддържан от многобройни стойки и стоманени въжета.
Като всеки жител в Бомбай и аз бях виждал стотици пъти въртящата се емблема над
сградата на „Еър Индия", но да стоиш толкова близо до нея и тъй високо над бушуващото
море, бе нещо съвсем друго.
— Егати!
— Стигнахме навреме — усмихна се Лиса.
— Та нима може да се дойде и ненавреме? Ама че гледка!
— Чакай — каза ми тя, взряна нагоре в стрелеца. — Чакай.
Чу се бръмчащ, стържещ звук, все едно наблизо заработи генератор. Някъде затуптя
електрическа турбина и звукът й от меко мъркане премина в настоятелен вой. Много
наблизо в основата на необхватната фигура потрака кондензатор — или няколко
кондензатора.
С взрив от трептящ румен цвят огромното кръгло лого изведнъж светна и окъпа всичко
наоколо в кървавочервена светлина. Мигове по-късно червеният стрелец се завъртя на своя
пилон.
Лиса, разперила ръце, танцуваше със ситни възбудени стъпки.
— Не е ли страхотно? Тя се смееше радостно.
— Великолепно е!
Гледахме как грамадното колело от аленочервена светлина се завърта и се обръща с
лицевата си страна към морето. Набъбналите облаци се сливаха и застилаха небосклона с
мрак. Далечни клонести мълнии разсичаха тъмнината — ребра на облаците, които се въртят
и мятат в леглото на нощта.
— Харесва ли ти? — попита тя, облегна се на мен и се загледахме в небесната и
морската шир.
— Страшно ми харесва. Как ти хрумна?
— Бях тук преди две седмици с Риш от галерията. Той мислеше да прави копие в
естествена големина на стрелеца на „Еър Индия" за нова изложба в Бомбай и ме помоли да
дойда с него да го разгледаме. Но като дойдохме, той се отказа. А на мен тук горе толкова ми
хареса, че омаях пазача и го подкупих да ни пусне да се качим с теб.
— Омая го значи?
— Омайница съм си аз.
Загледахме се в ликуващото море далече долу. Гледката бе опасна и неустоима, но
мислите ми се връщаха към изминалия следобед; и към Конканън.
— Да си се запознавала с един ирландец на име Конканън наскоро?
Тя се замисли и нацупи горна устна — една от любимите ми гримаси.
— Фъргъс? Така ли се казва?
— Аз го познавам само като Конканън. Но няма как да го сбъркаш — висок, широк, но
атлетичен, един дългокрак, боксьор, русоляв, със суров поглед. Каза, че се запознал с теб на
някаква изложба.
— Да. Фъргъс. Само си поговорихме. Защо?
— Нищо. Чудя се защо ли е бил на изложбата. Не ми прилича на човек, който обича
изкуството.
— На тази изложба дойдоха много мъже — каза тя замислено. — Най-успешното ни
събитие до момента. От тия, дето привличат хора, които иначе не влизат в галерии.
— И каква беше изложбата?
— За разбитите животи поради тежки или нещастни отношения между бащи и синове.
Казваше се „Синове на бащите". Пуснаха голяма статия за нея, Ранджит отрази събитието
нашироко. Привлече много публика. Всичко ти разказах за нея, не помниш ли?
— Не — отвърнах. — Бях в Гоа, Лиса, няма как да си ми разказвала.
— Така ли? Бях сигурна, че съм ти казала. Ама че странно.
— Не чак толкова.
„Синове на бащите". Дали тази фраза, дали думите „синове", „бащи", зърнати върху
някой афиш, бяха довели Конканън? Или ме е следил, а после е проследил и Лиса до
галерията и изложбата е била само предлог да се запознае с нея?
Горчиви спомени опариха очите му, когато ми заговори днес. Аз също имах такива
спомени. Често се будех, все тъй прикован към стена от миналото и измъчван от призраците
на хора, чиито лица вече уж бях забравил.
Обърнах се да погледна нежния профил на Лиса — дълбоките орбити на очите, финия
малък нос, изваяната извивка на издължената й брадичка, полуусмивката, която почти
винаги играеше на устните й. Вятърът развяваше русите й къдри като ореол от пера.
Бе облякла свободна черна рокля до коленете, с висока твърда яка и открити рамене.
Стоеше боса, беше събула сандалите си. Единственото й украшение бе тънка огърлица от