неправилни тюркоазени мъниста.
Тя забеляза изражението ми и малко се начумери, докато разчиташе мислите ми.
— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита ме и се разсмя, когато очите ми тревожно се
разшириха. — Днес имаме годишнина.
— Но ние се събрахме през…
— Говоря ти за деня, в който си позволих да те обичам — каза тя и усмивката й
издаваше колко я забавлява объркването ми. — Точно на този ден преди две години, седмица
след като Карла се омъжи, ти спря с мотора си до мен, докато чаках на тротоара дъждът да
спре.
— Надявах се да си го забравила. Доста друсан бях онзи ден.
— Беше — съгласи се тя и усмивката изпълни очите й. — Видя ме да седя с още хора под
навеса на един магазин. Спря и ме попита дали искам да ме закараш. Обаче дъждът се
изливаше като луд…
— Започваше страшен потоп и се тревожех, че може да не стигнеш до вкъщи.
— Лееше се като из ведро. И ей те тебе, яхнал мотора в проливния дъжд, мокър до
кости, да ми предлагаш, както уютно си чаках на сухо, да ме закараш до вкъщи. Умрях от
смях.
— Добре де, добре…
— А после слезе от мотора и се разтанцува там пред цялата тълпа!
— Много тъпо.
— Недей да говориш така! Аз бях във възторг!
— Много тъпо — повторих, клатейки глава.
— Според мен трябва да дадеш обещание на Вселената винаги да танцуваш поне веднъж
под дъжда, ако си в Бомбай през сезона на мусоните.
— За Вселената не знам, но с теб ще сключа договор. Обещавам, че винаги ще танцувам
под дъжда поне веднъж във всеки мой сезон на мусоните.
Бурята прииждаше бързо. Мълния удари театъра на морето. Няколко удара на сърцето
по-късно и първият гръм смаза облаците.
— Идва силна буря.
— Ела — каза тя и ме хвана за ръка.
Изведе ме на едно открито място под бавно въртящото се колело на червения стрелец.
Потъна в една ниша и извади кошница.
— Платих на пазача да ни я остави тук — обясни тя и я отвори. Вътре имаше голямо
одеяло, бутилка шампанско и няколко чаши.
Подаде ми бутилката.
— Лин, отвори я.
Докато свалях станиола от гърлото и завъртах телчето, тя постла одеялото и го затисна с
няколко отломки, които намери на покрива.
— Ти наистина си помислила за всичко! — казах и изстрелях тапата на шампанското.
— О, не си видял и половината — засмя се тя. — Мястото е специално. Когато се
качихме с Риш, добре огледах наоколо. Това е едно от много малкото открити места в
Бомбай, може би даже единственото, където никой не може да те види от прозореца си, отникъде.
Тя съблече роклята си през глава и я хвърли настрани. Отдолу бе гола. Взе чашите и ми
ги подаде. Напълних ги. Оставих бутилката и поднесох чаша за тост.
— За какво ще пием?
— Няма ли да свалиш тия проклети дрехи?
— Лиса — казах аз, сериозен като бурята. — Трябва да поговорим.
— Да, трябва. След като пием. Аз ще произнеса тоста.
— Добре.
— За влюбените глупаци.
— За влюбените глупаци.
Тя пресуши чашата си, метна я през рамо и тя се строши в една каменна подпора.
— Винаги съм искала да го направя! — възкликна радостно.
— Виж, трябва да поговорим за…
— Не!
Разкопча дрехите ми и ме съблече. Когато и двамата останахме голи, тя взе друга чаша и
я напълни.
— Още един тост и тогава ще говорим.
— Добре. За дъжда. В нас и извън нас.
— За дъжда — съгласи се тя, — в нас и извън нас.
Пихме.
— Лиса…
— Не. Още една чаша.
— Ти каза…
— Последната не успя.
— Какво не успя?
— Да ме хване.
Тя пак напълни чашите.
— Този път без тостове — каза и изгълта половината. — До дъно! Пихме. Втора чаша се
разби в сенките. Тя ме бутна на одеялото, но ми се изплъзна и тялото й се очерта на фона на
небето.
— Нещо против да танцувам, докато говорим? — каза тя и се залюля, а вятърът
щастливо развяваше косите й.
— Ще се помъча да не възразявам — казах, отпуснах се назад с ръце зад тила и я
загледах.
— Днес има и една друга годишнина.
— Да знаеш, че в ада има специално място за хората, които никога не забравят рождени
дни и годишнини.
— Днес е началото на тази, две години след началото на другата.
— Другата какво?
— Говоря за нас. — Тя танцуваше, завъртя се в кръг с ръце, вплетени във вятъра. — За