насилието на закоравелите престъпници.
След като изслушах докрай всичко, му заплатих двойно по актуалната тарифа на
„Паметливите" и усмивката му плисна към мен като слънчева пътека над море.
Седнах в ресторанта с гръб към стената, с ясен изглед към улицата. Келнерът ме сбута
по рамото с шкембето си и ми взе поръчката: зеленчуков сандвич и кафе.
Вече нямаше нужда да давам знаци, трябваше само да чакам. Знаех, че
информационната мрежа по улицата се е задействала. Все някой от вечно мотаещите се
улични мошеници сред тълпата туристи ме е видял как паркирам мотора, как разговарям с
Кеш или влизам в ресторанта. Из съседните улици и свърталища вече е плъзнала вестта: Линбаба седи в „Трафалгар".
Още преди да съм си доял сандвича, пристигна първата свръзка — Били Бхасу. Той се
поувъртя около масата ми, огледа се нервно и заговори тихо-тихо:
— Здравейте, господин Лин. Казвам се Били Бхасу. Работя за Денис, Спящия баба. Може
и да ме помните.
— Сядай, изнервяш шефа.
Той погледна собственика, облегнал се на тезгяха — ръката му си играеше с дребните
монети на подносите, все едно бяха речни камъчета. Били Бхасу седна.
Незабавно изникна келнер и плясна пред него мърляво меню с найлонови листове.
Правилата за всички „разменни пунктове" бяха прости — никакви сбивания и скандали, които могат да прогонят клиентите, и всеки си поръчва обяд, независимо дали ще го яде.
Поръчах чай и сандвич за вкъщи за Били. Щом келнерът се отдалечи, той незабавно
мина на въпроса:
— Имам верижка — каза и бръкна в джоба си. — Медальон от чисто злато със снимки.
Той извади на масата златното украшение. Взех го, прокарах палец по брънките на
верижката, после отворих медальона. Вътре имаше две снимки — на млад мъж и на млада
жена, обърнати с лице един към друг и усмихнати щастливо над пантата, съединяваща
малкия им свят — свят, който попадна в моята длан.
— Крадено не вземам, Били.
— Как да е крадено, баба! — възмути се той. — Беше си сделка, честна сделка, медальонът за дрога. И то качествена. Чиста почти на петдесет процента! Всичко порядъчно
и честно!
Погледнах пак снимките на младата двойка — северноевропейски тип, здрави на вид и с
грейнали погледи, от социален произход, който разкриваше идеални зъби и необезпокоявани
усмивки. Изглеждаха около двайсетгодишни.
— Колко искаш?
— Ох, баба — ухили се Били, начевайки индийския ритуал на пазарлъка. — Това трябва
ти да го кажеш, не аз!
— Ще ти дам пет американски долара.
— Ама… — заекна той. — Много са малко за такова нещо!
— Нали каза аз да го кажа.
— Да, баба, ама трябва да предложиш справедлива цена!
— Ще ти дам шейсет процента от цената на грам. Съгласен ли си, че е от
осемнайсеткаратово злато?
— То е… може да е двайсет и два карата, баба! А?
— Осемнайсет са. Шейсет процента. Или си пробвай късмета при марварите[40] на
Завери пазар.
— О, не, баба! — побърза да каже той. — Ако тръгна да въртя сделки с марварите, накрая аз ще им дължа пари. Големи са хитреци! Предпочитам да правя сделки с теб. Не ми
се обиждай.
— Не се обиждам. Петдесет процента.
— Шейсет и готово.
Извиках келнера, подадох му медальона с верижката и го помолих управителят да го
претегли на бижутерските си везни. Келнерът се повлече към него и му предаде верижката.
Оня претегли бижуто на чувствителните везни, които държеше под тезгяха, написа нещо
на едно листче и го върна на келнера, който ми го предаде, като претегли на длан
синджирчето с медальона, сякаш проверяваше точността на везните, и после го пусна в
шепата ми.
Погледнах цифрата и я показах на Били Бхасу. Той кимна. Пресметнах грамажа по
актуалната цена, която ми съобщи Кеш, закръглих я с десет рупии и написах цифрата на
същото листче. Показах му я и той пак кимна.
— Знаеш ли, баба — рече, щом прибра парите. — Видях се с онзи англо Навин Адеър, детектива. Предаде ми съобщение за теб, ако те видя някъде днес.
— Виж ти, в момента съм някъде.
— Да — отвърна той сериозно. — Значи мога да ти предам съобщението му.
Умълчахме се.
— Били, да ти поръчам още един сандвич за вкъщи?
— Всъщност да, Линбаба. Джамал ме чака навън. Направих знак на сервитьора за още