гняв и бе вдървило ръцете и надигнатите му рамене. Трепереше от усилието да потисне
яростта си.
Страдаше, че не побеждава. Смяташе, че владее добре ножа, а аз го карах да разбере, че
не е така.
Трябваше да го оставя да победи. Нищо нямаше да ми коства. А и ми бе шеф в някакъв
смисъл. Но не можех. Има едно кътче на презрението в нас, което запазваме за онези, които
ни мразят, без нищо лошо да сме им сторили, и без повод ни оскърбяват и нагрубяват. Андрю
бе заклещен в ъгъла на презрението ми, досущ както го бях притиснал в слепия край на
коридора за тренировки. А презрението почти винаги надделява над предпазливостта.
Той атакува. Завъртях се, избегнах удара и забих заострения край на дръжката си в гърба
му между лопатките.
— Три точки! — извика Хатода.
Андрю замахна, завъртайки се насреща ми, но пак загуби равновесие, подсякох го с крак
и той се строполи до мен. Стоварих се тежко отгоре му и забих бързо дръжката в гърдите и
после в бъбреците му.
— Още шест точки! — провикна се Хатода. — Стоп! Време е за почивка!
Отстъпих назад. Пренебрегвайки командата на Хатода, Андрю стана, втурна се към мен
и нанесе пронизващ удар с дървеното острие.
— Спри! — кресна Хатода. — Почивка!
Но Андрю продължи да напада, замахвайки към мен в опити да ми нанесе кървава рана.
Противно на правилата за тренировки той се мъчеше да ме намушка в гърлото и в лицето.
Парирах ударите му и се защитавах, като отстъпвах все по-навътре към слепия край на
тесния коридор. Контрирах с юмруци и с дръжка и му нанасях удари във всяко открило се
празно пространство. След секунди ръцете и китките ни вече кървяха. От ударите в гърдите
и раменете по телата ни започнаха да се стичат тънки струйки кръв.
Отскачахме от тапицираните стени и се блъскахме един в друг, замахвахме с юмруци и
дръжки, дишахме тежко и учестено, краката ни започнаха да се хлъзгат по каменния под и
накрая, вкопчени един в друг, се стоварихме на земята.
При падането на мен ми провървя повече и приклещих с ръка врата му в задушаваща
хватка. Гърбът му опираше в гърдите ми. Докато се мъчеше да се освободи, сключих крака
около бедрата му и го обездвижих. Той се мяташе по пода и се пързаляше, но ключът не
отпускаше гърлото му и нито можеше да ме отхвърли, нито да се извърти и да се изплъзне.
— Предаваш ли се?
— Майната ти! — изсъска.
Вътре в мен заговори древен инстинкт: „Той е вълк в капан. Ако го пуснеш, рано или
късно ще се завърне."
— Лин! — обади се друг глас. — Лин, братко! Пусни го!
Беше Абдула. Силата напусна ръцете и краката ми и оставих Андрю да се изтегли
настрана. Той пъшкаше, задушаваше се и кашляше. Хатода и още няколко млади гангстери се
стълпиха в коридора да му помогнат.
Абдула ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. Задъхан, аз го последвах към
закачалките, където си бях оставил вещите.
— Салам алейкум — поздравих го. — Ти пък откъде се взе?
— Ва алейкум салам. Явно паднах от небето тъкмо навреме.
— От небето ли?
— Несъмнено щеше да настъпи ад, ако го беше довършил, Лин. Щяха да пратят някой
като мен да те убие.
Взех си ризата, ножовете, парите и часовника. На входа на залата с мокра кърпа си
избърсах лицето, гърдите и гърба. Затъкнах ножовете, нахлузих ризата и кимнах на Абдула.
— Да покараме, братко, да си проветрим малко главите — каза той тихо.
Андрю ДаСилва се приближи и спря на две крачки от мен.
— Това не е краят — рече той.
Приближих се плътно и прошепнах тъй, че никой друг да не ме чуе:
— Виж какво, Анди, зад тази зала има една уличка. Дай да приключим с това още сега.
Само кимни и го правим. Без свидетели. Само ние. Кимни с глава, плямпало.
Дръпнах се назад и впих очи в лицето му. Той нито помръдна, нито проговори. Пак се
наведох към него.
— Така си и мислех. Сега и двамата сме наясно. Тъй че изчезвай и ме остави на мира.
Събрах си нещата и напуснах залата заедно с Абдула. Знаех, че вече бе глупаво да
унижавам Андрю ДаСилва, дори и на четири очи. Вълкът беше избягал — и навярно щеше да
се завърне, щом изгрее злокобна луна.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ПЪТУВАХМЕ МЪЛЧАЛИВО към „При Леополд". Абдула имаше строги принципи и не